Завладя ме ужас, по-силен от всичко, което бях изпитал досега. Всички имаме своите страхове, Стефан. Човек може да се бори с тигри, но все пак да се страхува от най-дребния бръмбар. Друг може да успее да пробие вражеските редици, но да не е в състояние да остане в една стая с мъртвец.
За мен най-страшни са гробищата. И сега разбрах какво смята да прави онова създание. Мисълта, че трябва да мина по моста и да прекося гробището, ме ужаси дотолкова, че дрехите ми подгизнаха от пот. Сега звуците бяха доста по-силни; виждах как дърветата над гробището се олюляват, не знаех дали изобщо ще имам сили да продължа.
Но да остана на мястото си беше глупаво. Насилих се да тръгна и започнах да се приближавам бавно към моста. Тогава видях оскверненото гробище, видях ковчезите, изровени от меката влажна земя. Видях някакви създания да изпълзяват от тях, по-скоро да бъдат изваждани от тях, защото бяха напълно безжизнени и той ги движеше като марионетки!
- Бягай, Петир! - изкрещях аз и се опитах да изпълня собствената си команда.
Прекосих моста за миг, но видях, че мъртвите прииждат към мен от двете страни. Чувах ги! Чувах как изгнилите ковчези се трошат под краката им. Илюзия, номер, казах си отново, но когато първите ужасни трупове излязоха на пътя ми, се разпищях като истерична жена.
- Махайте се от мен! - виках аз, неспособен да отблъсна разложените ръце, които посягаха към мен. Просто се препъвах назад пред атаката им, докато не налетях заднешком върху някакъв изгнил труп и накрая се свлякох на колене.
Започнах да се моля, Стефан. Зовях през плач духа на баща си, духа на Ромер Франц, молех ги да ми помогнат! Мъртъвците вече ме обграждаха отвсякъде, връхлитаха ме. Вонята беше непоносима, защото някои от тях явно бяха погребани наскоро, а други вече бяха наполовина разложени, от трети пък се разнасяше просто миризма на пръст.
Ръцете и косата ми подгизнаха от отвратителната им слуз, а аз треперех, закрил главата си с длани.
И тогава чух съвсем ясно някакъв глас. Знаех, че е гласът на Ромер.
- Петир, те са мъртви! Те са като окапал плод в овощна градина. Стани и ги отблъсни; не можеш да ги оскърбиш!
Насърчен от тези думи, аз се изправих.
Хукнах отново, врязах се в тях, разблъсках ги, олюлявах се, за да запазя равновесие, и пак продължавах напред. Накрая свалих палтото си и започнах да го въртя, за да ги разгоня. Разбрах, че те са слаби и не могат да устоят на атаката ми. Въртях палтото си и си проправях път към края на гробището. А там отново се свлякох на колене, за да си поема дъх.
Още ги чувах зад себе си, чувах тропота на безжизнените им мъртви крака.
Погледнах през рамо и видях, че се опитват да ме последват - същински легион от страховити трупове, движени сякаш на конци.
Станах и продължих напред. Не облякох пак палтото си, защото бе изцапано в битката. А шапката си, прекрасната си шапка, бях загубил. След минути вече бях много далече от ходещите трупове. Предполагам, че той най-накрая ги е оставил да се свлекат на земята.
Краката ме боляха, гърдите ми горяха от усилието. Видях, че ръкавите ми са покрити с петна от битката. От косата ми висяха късчета мъртва плът. Целите ми ботуши бяха изпоцапани с гнилоч. Отвратителната смрад щеше да ме следва по целия път до града. Но все пак наоколо всичко беше тихо и спокойно. Изчадието си почиваше! Беше се изтощило. Сега не беше време да се тревожа за това как мириша и как изглеждам. Трябваше да бързам.
В отчаянието си започнах да говоря на Ромер:
- Какво да правя, Ромер! Знаеш, че това създание ще ме преследва чак до края на света.
Не получих отговор и реших, че съм си въобразил гласа му преди малко. Пък и знаех, че призракът може да заговори с неговия глас, ако продължа да мисля твърде дълго и усилено за Ромер, а това щеше да ме подлуди напълно.
Все още нищо не нарушаваше покоя. Небето изсветляваше. Чух по пътя зад мен да се задават карети. Полетата се пробуждаха. Щом стигнах до билото на възвишението, видях колониалния град под себе си и въздъхнах с огромно облекчение.
Една от колите приближаваше - малка паянтова дървена каруца, натоварена с плодове и зеленчуци за пазара, карана от двама светлокожи мулати. Те спряха и се втренчиха в мен. Аз заговорих на най-добрия си френски, че имам нужда от помощ и че Господ ще ги благослови, ако ми помогнат. После си спомних, че имам пари, поне преди имах, и зарових из джобовете си. Дадох на мулатите няколко ливри, които те приеха с благодарност, и аз се качих отзад на каруцата.
Облегнах се на огромна купчина зеленчуци и плодове и заспах. Каруцата се полюшваше и подскачаше, но аз се чувствах като в най-луксозната карета.