Щом потънах в сън, се видях отново в Амстердам, някаква ръка ме докосваше. Нежна ръка. Потупа ме по лявата длан и аз вдигнах дясната си ръка, за да отвърна със същото нежно потупване. Отворих очи и завъртях глава наляво. Видях изгорената и почерняла Дебора да се взира в мен - плешиво и сбръчкано същество, само сините очи бяха живи. Зъбите бяха оголени в ужасна усмивка под изгорените устни.
Изкрещях така силно, че изплаших коларите и коня. Изтърсих се на пътя, а конят препусна така, че мулатите не можаха да го спрат. Скоро вече бяха далече напред и превалиха билото.
Седнах с кръстосани крака и заплаках.
- Ах, ти, проклет дух! Какво искаш от мен, кажи ми, защо просто не ме убиеш. Със сигурност можеш да го направиш.
Не чух отговор, но знаех, че той е наблизо. Огледах се и го видях. Но сега не бе приел чудовищен вид. Беше си просто тъмнокос мъж с кожен жакет.
Изглеждаше съвсем материален, толкова материален, че чак бе огряван от светлината. Седеше на оградата край пътя. Взираше се замислено в мен, а лицето му не изразяваше нищо.
Аз също се втренчих в него, оглеждах го сякаш бе съвсем обикновен. И чак сега разбрах нещо много важно.
Изгорялото тяло на Дебора бе илюзия! Бе родено от собствения ми ум, той само го беше извадил оттам. Моят двойник също бе илюзия. Беше толкова съвършен, колкото отражението ми в огледалото. Другият демон, с когото се борих, също беше илюзия. Тежестта на тялото му беше илюзия.
Труповете обаче бяха истински, и все пак само мъртъвци, нищо повече.
Това пред мен обаче не беше илюзия - мъжът, седнал на оградата. Това беше тяло, сътворено от призрака.
- Да - каза той, но устните му отново не помръднаха. И аз разбрах защо. Защото той все още не можеше да ги накара да помръднат. - Но ще го направя - добави. - Ще го направя.
Продължих да се взирам в него. Вероятно в изтощението си бях изгубил напълно разсъдъка си, но изобщо не изпитвах страх.
Щом утринното слънце стана по-силно, видях, че лъчите минават през призрака! Видях частичките, от които бе направено създанието, да се въртят на светлината, като много гъст прах.
- Ти си просто прах - прошепнах аз, като мислех за библейската фраза. Но в същия този миг той започна да се разтваря във въздуха, избледня и после изчезна съвсем. Слънцето грееше над полето, по-красиво от всяко друго утринно слънце, което съм виждал.
Дали Шарлот се беше събудила? Дали тя го бе спряла?
Не мога да отговоря на този въпрос, може и никога да не разбера. Стигнах до квартирата си след по-малко от час, като първо се видях с агента и говорих с ханджията, както вече ти казах.
Сега вече е доста след полунощ по моя часовник, който сверих по този в хана днес по обяд. Онова създание от доста време е в стаята ми.
Вече повече от час то ту ми се появява в човешкия си облик, ту изчезва, наблюдава ме. Изниква ту в един, ту в друг ъгъл. Веднъж даже го зърнах да ме гледа от огледалото. Стефан, как е възможно един дух да върши подобни неща? Дали не ме лъжат очите? Със сигурност не може да е в огледалото! Но аз така и не вдигнах поглед към него и то накрая изчезна оттам.
Сега започна да мести мебелите в стаята, чува се звук като от плясък на криле. Трябва да се махна оттук, за да пусна това писмо с останалите.
Твой верен на Таламаска: Петир.»
«Стефан,
Зазорява се и всичките ми писма вече трябва да пътуват към теб. Корабът отплува преди час и колкото и да ми се искаше да се кача на него, не го направих. Защото ако това същество е решило да ме унищожи, по-добре да си играе с мен тук, докато писмата ми пътуват към теб в безопасност.
Страхувам се и че призракът може да притежава силата да потопи цял кораб, защото още когато стъпих на борда, за да говоря с капитана за доставянето на писмата, излезе такъв вятър и такъв порой забарабани по прозорците, че целият кораб се разлюля.
Разумът ми ми казва, че това създание не може да има подобна сила, но ако все пак греша… Не мога да си позволя да причиня това на останалите пътници.
Затова стоя тук, в една претъпкана кръчма в Порт-о-Пренс - втората, в която влизам тази сутрин - защото ме е страх да остана сам.
Преди малко, веднага щом се върнах от пристанището, онова нещо ме изплаши ужасно - привидя ми се, че някаква жена пада пред една летяща по улицата карета и аз се хвърлих на пътя на конете, за да я спася. Но в следващия миг открих, че няма никаква жена, и аз самият за малко да загина. О, как ме проклинаше кочияшът, крещеше, че съм луд.
И сигурно точно така съм изглеждал. Щом влязох в първата кръчма, заспах за около четвърт час и бях събуден от пламъци около мен. Бях преобърнал свещта в разлятото бренди. Изгониха ме и ми казаха да харча парите си другаде. А онова създание стоеше в сянката зад огнището. Сигурно щеше да се усмихва, ако можеше да накара восъчното си лице да се раздвижи. Моля те, обърни внимание на следното: когато то приема обичайния си облик, изглежда като човек, който не може да контролира тялото си.