От онова, което знаем, можем да предполагаме, че Катерин е била «прекършена» от смъртта на Дарси. След това тя е описвана единствено като «мила», «внимателна» и «търпелива». Никога не взимала участие в управлението на Ривърбенд, което останало изцяло в ръцете на Жулиен, който пък накрая го предал на Клей и Винсент, както и на наемни управители.
Катерин прекарвала все повече време с майка си Маргьорит, която към края на живота си ставала все по-ексцентрична. Един посетител в плантацията в края на деветнайсети век описва Маргьорит като «напълно невъзможна» старица, която ден и нощ се разхожда с лекьосана бяла дантелена роба и прекарва часове в библиотеката си, където все четяла нещо с монотонен глас. Обиждала хората безочливо и без да подбира думите си. Обаче била много привързана към Анжелик (дъщерята на Реми) и Катерин. Постоянно бъркала децата на Катерин, Клей и Винсент, с техните чичовци Жулиен и Реми. Катерин пък е описвана като сивокоса, изморена жена, вечно заета с ръкоделието си.
Към края на живота си Катерин като че ли станала ревностна католичка. Ходела всеки ден на служба в енорийската църква и устроила за децата на Клей и Винсент много пищни кръщенета.
Маргьорит доживяла до деветдесет и две години - тогава Катерин била на шейсет и една.
Но освен историите за кръвосмешения, които характеризират семейство Мейфеър още от времето на Жан Луис и Пиер, не е имало никакви слухове за окултизъм, свързани с Катерин.
Черните слуги, роби или свободни, никога не са се страхували от нея. Никой никога не е виждал мистериозния тъмнокос любовник. Няма и доказателства, че Дарси Монахан е умрял от друго, а не от жълта треска.
Сред членовете на Таламаска дори съществувало мнение, че всъщност Жулиен е бил «вещицата» през този период. Не е имало друг изявен медиум от това поколение, и с остаряването на Маргьорит Жулиен започнал да проявява силите си. Съществува и твърдение, че Катерин е била роденият медиум, но е отхвърлила тази роля, когато се е влюбила в Дарси, и затова Жулиен е бил толкова против нейната женитба, тъй като е знаел тайните на семейството.
Всъщност ние разполагаме с огромно количество информация, която ни кара да предполагаме, че Жулиен наистина е бил «вещер», та дори и да не бил част от клана на вещиците Мейфеър.
Затова е много важно да проучим живота му по-детайлно. През петдесетте години на двайсети век до нас достигна много интересна информация за него. По някое време историята му трябва да бъде проучена много по-основно на базата на съществуващите документи. Докладите за семейството през този период са многобройни и често повтарящи се. Има и множество публикации, в които се споменава името на Жулиен, както и три негови маслени портрета в американски музеи и един в Лондон.
Черната коса на Жулиен побеляла напълно още докато бил млад, а многобройните му фотографии, както и маслените портрети го показват като доста обаятелен и много красив мъж. Някои казват, че приличал на баща си, оперния певец Тайрон Клифърд Макнамара.
Но най-поразителното за някои от членовете на Таламаска бе това, че Жулиен много приличал на своите предшественици Дебора Мейфеър и Петир ван Абел, които обаче по никакъв начин не си приличат помежду си. Жулиен като че ли е някаква изумителна комбинация от чертите и на двамата. Има ръста на Петир, профила му, както и сините очи, деликатните скули и устата на Дебора. Изражението му на някои от портретите изумително прилича на нейното.
Сякаш портретистите от деветнайсети век са видели портрета на Дебора от Рембранд - което, естествено, е невъзможно, защото той винаги е бил в нашето хранилище - и нарочно са «имитирали» личността, пресъздадена от него. Можем само да предполагаме дали Жулиен наистина е имал нейния темперамент. Струва си също и да споменем, че на повечето фотографии, въпреки сериозната поза и другите формалности при позирането от онова време, Жулиен се усмихва.
Това е «усмивката на Мона Лиза», и все пак е усмивка, което е доста странно, тъй като напълно противоречи на порядките при позирането за фотография през деветнайсети век. Петте дагеротипии на Жулиен, които притежаваме, показват същата лека усмивка, което е напълно нетипично за този период. Сякаш Жулиен е смятал «снимането» за нещо забавно. Фотографиите, правени почти до края на живота му, през двайсети век, неизменно показват тази усмивка, само че сега по-широка и по-щедра. Трябва да отбележим, че на тези по-късни снимки той изглежда изключително приветлив и открито щастлив.
Жулиен със сигурност е бил магнатът на семейството през целия си живот, повече или по-малко е управлявал всичките си племенници, както и сестра си Катерин и брат си Реми.