През 1887 Жулиен взел със себе си в Ню Йорк своята петнайсетгодишна племенница. Там те посетили един от внуците на Лестан, Корнгтън Мейфеър, който бил адвокат и освен това участвал в търговските операции на Жулиен. През 1888 година Жулиен и Мери Бет заминали за Европа, където останали година и половина. От писмата на Жулиен до приятели и роднини в Ню Орлиънс се разбира, че шестнайсетгодишната Мери Бет се е «омъжила» за шотландски член на фамилията Мейфеър - братовчед от Стария свят - и е родила момиченце на име Бел. Сватбата се състояла в шотландска католическа църква и била описана в най-големи подробности в едно писмо от Жулиен до негова приятелка от Френския квартал - известна клюкарка, която разпространила новината из целия град. В малко по-съкратен вариант Мери Бет и Жулиен описали сватбата в писма до също толкова разговорливи приятели и роднини.
Трябва да отбележим, че когато чула за брака на дъщеря си, Катерин легнала болна и не пожелала нито да яде, нито да говори с никого цели пет дни. Чак когато я заплашили, че ще я изпратят в лудница, тя седнала в леглото и хапнала малко супа.
- Жулиен е дяволът - прошепнала тя и в този момент Маргьорит изгонила всички от стаята.
За нещастие мистериозният лорд Мейфеър умрял при падане от кула в наследствения си замък в Шотландия два месеца след раждането на малката си дъщеря. Жулиен отново писал у дома, за да даде пълен отчет за всичко случило се, а Мери Бет изпратила много печални писма на приятелите си.
Този лорд Мейфеър със сигурност не е действителна личност. Мери Бет и Жулиен наистина са посетили Шотландия, наистина са прекарали известно време в Единбург и дори са посетили Донелайт, където са купили същия онзи замък на хълма над града, описан най-детайлно от Петир ван Абел. Но този замък - някогашен дом на клана Донелайт - бил само руини още от края на седемнайсети век. Няма свидетелство в цяла Шотландия да съществува благородник на име Мейфеър.
Обаче разследвания на Таламаска по онова време изваждат на бял свят някои доста стряскащи доказателства за разрушаването на замъка Донелайт. През 1689 година, през есента, очевидно почти по време на екзекуцията на Дебора в Монклеве, Франция, замъкът изгорял до основи. Вероятно е станало същия ден, но все пак няма как да знаем със сигурност. В огъня умрели и последните от клана Донелайт - старият лорд, най-големият му син и внукът му.
Изкусително е да предположим, че старият лорд е бил баща на Дебора Мейфеър. Също толкова изкусително е да решим, че той е бил извратен стар страхливец, който не е посмял да се намеси, за да спаси нещастната Сузан, нито дори когато тяхното «дете на веселбата», дъщеря му Дебора, е била застрашена от същата ужасна съдба.
Но няма как да знаем това със сигурност. Не можем да знаем и дали Лашър е подпалил огъня, който е изтрил семейство Донелайт от земята. Много истории разказват, че единствено старецът изгорял, внучето му се задушило от дима, а няколко жени от семейството намерили смъртта си, като скочили от бойниците. Най-големият син вероятно е умрял, когато дървеното стълбище се е срутило върху него.
Историите разказват и че Жулиен и Мери Бет са купили замъка Донелайт, след като прекарали само един следобед из руините. Той и до днес си остава собственост на Мейфеър и много членове на семейството отиват да го разгледат.
Замъкът така и не е бил възстановен, но все пак е почистван от наносите и доста добре поддържан. А по времето на Стела, през двайсети век, дори е бил отворен за туристически посещения.
Защо Жулиен е купил замъка, какво е знаел за пожара и какво е означавал той за него, никога няма да разберем. Със сигурност обаче е знаел нещо за Дебора и Сузан, или от фамилната история, или от Лашър.
В Таламаска по този въпрос се е разисквало много - кой, кога и какво е узнал - защото е имало силни доказателства в подкрепа на твърдението, че Мейфеър от деветнайсети век не са познавали цялата си семейна история. (Катерин признава неведнъж, че наистина не знае много за корените на рода си, само това, че предците и? са се преселили от Мартиника в Сан Доминго някъде през шестнайсети век. Мнозина други от семейството са правили подобни изявления.)
Дори самата Мери Бет през 1920 година казва на енорийските свещеници от «Свети Алфонс», че всичко «вече е потънало в прах». Тя дори изглеждала леко объркана, когато обяснявала на местните студенти по архитектура кой и кога е построил Ривърбенд. Книги от периода посочват Маргьорит за основател на плантацията, когато всъщност тя е родена в нея. Когато била питана от слугите кои са хората на портретите на Първа улица, Мери Бет казвала, че не може да ги разпознае. Твърдяла, че и? се иска навремето някой да е написал имената на всички на гърбовете на картините.