Трябва да се добави обаче, че има силни доказателства за любовта на Жулиен към Сузет, без значение колко разочарована е била тя от него, както и за това, че всъщност се е грижел добре за нея. Синовете му били уверени, че той е обичал майка им. На погребението и? Жулиен бил много печален. С часове утешавал родителите и? и зарязал целия си бизнес, за да бъде с дъщеря си Жанет, която «така и не се възстановила» след смъртта на майка си.
Ще отбележим и че Жулиен бил почти в истерия на погребението на Жанет няколко години по-късно. В един момент даже се вкопчил в ковчега и отказвал да го пусне, за да го положат в криптата. Гарланд, Баркли и Кортланд насила го откъснали от него, за да може да бъде извършено погребението.
Днес наследниците на сестрите и братята на Сузет казват, че пралеля им Сузет, която навремето живяла на Първа улица, била всъщност докарана до лудост от съпруга си Жулиен - защото той бил перверзен, жесток и разпуснат по начин, който показвал някаква вродена лудост. Но тези приказки са доста мъгляви и не се основават на някакви конкретни знания за онова време.
Но да продължим с историята на Виктор. Той загинал трагично, докато Жулиен и Мери Бет били в Европа.
Една нощ, когато се прибирал у дома през Гардън Дистрикт, Виктор излязъл на пътя на някаква карета на ъгъла на Филип и Притама, бил повален и получил сериозен удар по главата. Два дни по-късно умрял от масивни мозъчни травми. Жулиен научил за това на връщане от Ню Йорк и наредил да бъде изработен красив паметник за Виктор в гробище номер три на Сейнт Луис.
Доказателствата, че двамата са имали хомосексуална връзка, всъщност са доста незначителни, ако не се брои по-късното изявление на Ричард Леуелин, последния мъжки партньор на Жулиен. Освен това Жулиен купувал огромно количество дрехи за Виктор, подарявал му красиви ездитни коне, както и прекомерни количества пари. Двамата не се разделяли с дни, пътували до Ривърбенд и до Ню Йорк, а Виктор често спял на канапето в библиотеката на къщата на Първа улица, а не в стаята си в слугинските помещения.
Колкото до думите на Ричард Леуелин, той не е познавал Виктор, но е казал на член на нашия орден, че Жулиен някога е имал цветнокож любовник с това име.
Свидетелство на Ричард Леуелин
Ричард Леуелин е единственият приближен на Жулиен, лично разпитван от член на ордена, и е повече от случаен наблюдател.
Онова, което той има да каже - за Жулиен и за други членове на семейството - прави свидетелството му обект на специален интерес, въпреки че думите му в по-голямата си част остават непотвърдени. Той ни предоставя най-близък поглед към семейство Мейфеър.
Затова смятаме, че си струва да предадем думите му в пълнота.
Ричард Леуелин дошъл в Ню Орлиънс през 1900 г., когато бил на двайсет години, и започнал работа при Жулиен, точно както Виктор навремето. Въпреки че тогава бил вече на седемдесет и две години, Жулиен все още се интересувал живо от търговия, от производство на памук, недвижими имоти и банкерство. Той не спрял да работи до смъртта си, след четиринайсет години.
Леуелин работил за Жулиен до самия му край. През 1958 година, когато се включих активно в случая, Леуелин открито ми сподели, че е бил негов любовник.
През 1958 година Леуелин бе вече на седемдесет и седем години. Беше среден на ръст, с яко телосложение и къдрава черна коса, осеяна с прошарени кичури. Имаше много големи изпъкнали сини очи. До това време се бе сдобил с онова, което аз наричам нюорлиански акцент, и не звучеше като янки или човек от Бостън, въпреки че има доста сходства в начина, по който говорят хората от Ню Орлиънс и тези от Бостън. Както и да е, той се бе превърнал в типичен местен жител.
Беше собственик на антикварна книжарница във Френския квартал, на Чартрес стрийт, специализирана за книги за музика и по-специално за опера. В магазина винаги звучаха плочи на Карузо и Леуелин, който неизменно седеше зад бюрото в дъното на помещението, винаги бе облечен с костюм и вратовръзка.
Беше се сдобил с магазина благодарение на завещанието на Жулиен. Леуелин дори живееше тук, в апартамента на втория етаж, и работеше в книжарницата до месец преди смъртта си.
Посетих го няколко пъти през лятото на петдесет и осма, но успях да го уговоря да ми разкаже нещо по-подробно само веднъж. Трябва да призная, че виното, което той изпи по моя покана, има голяма заслуга за това. Аз, разбира се, безсрамно прилагах този метод - обяд, вино и още вино - при много от свидетелите по случая Мейфеър. Той като че ли работеше относително добре в Ню Орлиънс през лятото. Мисля, че бях малко по-настоятелен с Леуелин, но неговата информация се оказа наистина неоценима.