Мисля, че го имитирам и до ден-днешен. Не е ли тъжно? Ходя насам-натам и се опитвам да изглеждам като Жулиен Мейфеър.
О, но това ми напомня нещо странно, което ме уплаши! И до днес не знам какво точно стана. Предната нощ разговаряхме за това как Жулиен е изглеждал като млад, колко красив е на фотографиите, те бяха като истинска история на фотографията, можеха да послужат за учебно помагало. Първите бяха дагеротипии, после феротипии, по-късно истински фотографии в червеникавокафяво на картон, накрая черно-бели снимки, каквито имаме днес. Така или иначе, той ми показа много от тях и аз казах: «О, как ми се иска да съм те познавал като млад, бил си истински красавец». После млъкнах засрамен. Реших, че може да съм го обидил. Но това беше Жулиен, той просто ми се усмихваше. Никога няма да го забравя. Седеше в края на кожения си диван с кръстосани крака и ме гледаше през дима от лулата си. После каза: «Е, Ричард, ако искаш да знаеш какъв съм бил тогава, може да ти покажа. Ще те изненадам».
Тази нощ бях в центъра. Не си спомням защо. Може би просто съм искал да изляза. Нали разбирате, понякога тази къща е много потискаща. Беше пълна с деца и старци, и Мери Бет Мейфеър винаги се мотаеше наоколо. Не ме разбирайте погрешно, харесвах Мери Бет, всички харесваха Мери Бет. Аз наистина много я обичах, докато Жулиен не умря. С нея се разговаряше лесно. Винаги изслушваше хората, това все ми се струваше някак странно. Щом влезеше, тя сякаш ставаше център на внимание. Засенчваше всички останали. Пък и онзи неин съпруг, съдия Макинтайър.
Той беше отвратителен. Винаги беше пиян. И голям скандалджия, казвам ви. Често го виждах да се прибира от някой ирландски бар на Мегазин стрийт. Не беше от класата на Мейфеър. Беше образован, истински ирландски аристократ, наистина, и все пак Мери Бет го караше да се чувства по-нисш. Тя винаги му казваше разни неща, като например, че трябва да слага салфетката на скута си или пък да не пуши пура в трапезарията, или че хапе лъжицата, когато яде, и шумът я дразни. Той и? беше вечно обиден. Но мисля, че все пак я обичаше. Затова тя можеше да го уязви толкова лесно. Наистина я обичаше. Трябва да я познавате, за да го разберете. Тя беше красива. Но не в това беше работата. Тя беше… беше… абсолютно завладяваща! Мога да ви разкажа доста неща за нея и младите мъже, но не искам да говоря за това.
Те седяха с часове на масата след вечеря, Мери Бет, съдия Макинтайър и Жулиен, както и разбира се, Клей Мейфеър, докато беше там. Никога не съм виждал хора, които толкова да обичат да си говорят след вечеря.
Жулиен можеше да изпие половин бутилка бренди. Малката Стела заспиваше в скута му. О, Стела с красивите къдрици, скъпата красива Стела. И красивата малка Бел. Тя постоянно се разхождаше насам-натам с куклата си. И Милата Мили, така я наричаха, но по-късно престанаха. Тя беше по-малка от Бел, но като че я надзираваше. Беше трудно да разбереш Бел. Отначало си мислиш, че е сладурче, истинско ангелче. В къщата често идваха и много братовчеди. И синът на Жулиен, Гарланд, често се отбиваше след училище. Ами Кортланд, наистина харесвах Кортланд. По едно време се говореше, че ще се жени за Мили, но тя му беше първа братовчедка, защото бе дъщеря на Реми, а по това време такива бракове вече не се приемаха добре. Мили така и не се омъжи. Тъжна история…
Съдия Макинтайър обаче беше от онези ирландци, които наистина не могат да търпят да са около жена си, ако разбирате какво искам да кажа. Имаше нужда от мъжка компания, да пие, да спори, но не и от компанията на Жулиен. Търсеше мъже като него самия, пиячи, ирландци с груб език. Прекарваше много време в клуба си в центъра, но често ходеше и в долнопробните кръчми по Мегазин стрийт.
А когато си беше у дома, винаги вдигаше много шум. Въпреки всичко беше добър съдия. Винаги пиеше след работа, защото се прибираше доста рано от съда. Тъй че имаше доста време и до десет часа се отрязваше напълно. После излизаше да скита, а към полунощ Жулиен казваше: «Ричард, мисля, че е време да го потърсиш».
Жулиен се отнасяше спокойно към всички. Намираше съдия Макинтайър за забавен. Смееше се на всичко, което той казваше. Съдия Макинтайър не спираше да говори за Ирландия, за политическата ситуация там, а Жулиен го изчакваше да свърши и казваше жизнерадостно, с искрица в очите: «Изобщо не ми пука, дори и да се избият помежду си». Съдия Макинтайър направо побесняваше. Мери Бет се смееше, клатеше глава и риташе Жулиен под масата. През последните години съдията съвсем се пропи. Не разбирам дори как живя толкова дълго. Умря чак през 1925, три месеца след смъртта на Мери Бет. Казаха, че си отишъл от пневмония. Пневмония, глупости! Намериха го в канавката. Беше Бъдни вечер и бе толкова студено, че чак тръбите замръзваха. Пневмония. Чух, че когато Мери Бет умирала, толкова я боляло, че и? дали почти смъртоносна доза морфин. Тя лежала там в безсъзнание, а той дошъл пиян, събудил я и казал: «Мери Бет, имам нужда от теб». Горкият пиян глупак. А тя му отвърнала: «Ела, Даниъл. Легни до мен, Даниъл». А като си помислите само колко я е боляло. Стела ми каза това, когато я видях за последно. След това съм ходил там само веднъж - на погребението на Стела. Видях я да лежи в ковчега. Лониган бяха направили чудеса да скрият раната. Боже, толкова беше красива. Бяха се събрали всички Мейфеър. Но когато за последно я видях жива, тя ми каза някои неща за Карлота. Колко студена била тя с Мери Бет през тези последни месеци, направо ще ви се изправят косите.