- Стюарт! - прошепнах аз. - Говори с мен, ако можеш!
Продължих нагоре, без да откъсвам поглед от него. Изражението му ставаше все по-боязливо. Видях, че целият е покрит с прах, а по тялото му се виждаха първите признаци на разложението. Боже, дори можех да го подуша! И тогава неизбежното се случи, привидението започна да изчезва.
- Стюарт! - извиках аз отчаяно, но образът потъмня и през него видях някаква жена от плът и кръв, която очевидно изобщо не го забелязваше. Беше изключително красива и забърза надолу по стълбите към мен, подмина ме като вихър от коприна с цвят на праскова и подрънкващи бижута и остави след себе си облак сладък парфюм.
Стюарт беше изчезнал. Миризмата на разложение също я нямаше. Жената измърмори някакво извинение, когато се блъсна леко в мен, после извика нещо на една групичка хора във фоайето долу.
После тя се обърна назад. Аз стоях и гледах към върха на стълбището, без да и? обръщам внимание, взирах се в празните сенки на горния етаж, когато усетих, че тя стиска ръката ми.
- Но партито е долу - каза ми и ме дръпна леко.
- Търся тоалетната - отвърнах аз, защото в момента не можах да измисля нищо друго.
- Долу е, душко - рече тя. - До библиотеката е, ще ти покажа, точно зад стълбището.
Последвах я тромаво надолу към огромната, но слабо осветена северна стая. Библиотеката, да, със сигурност беше това, защото от пода до тавана стените бяха покрити от лавици с книги. Беше обзаведена с тъмни мебели и я осветяваше една-единствена лампа в дъното, до кървавочервена завеса. Над мраморната камина висеше огромно тъмно огледало и отразяваше единствената светлина, като в светилище.
- Ето там е - посочи ми дамата и бързо излезе. Изведнъж забелязах, че на кожения диван се прегръщаха мъж и жена. Видяха ме, станаха и забързано тръгнаха към вратата.
Всичко тук бе потънало в прах и тишина. Усещаше се дъх на гниеща кожа и хартия. Изведнъж почувствах огромно облекчение, че останах сам.
Отпуснах се в едно кресло с облегалки за главата пред камината, гърбом към тълпата, която сновеше из фоайето. Виждах отраженията на хората в огледалото и за момент се почувствах в безопасност. Молех се още някоя влюбена двойка да не потърси усамотение тук.
Извадих кърпата си и избърсах лицето си. Потях се ужасно, опитвах се да си спомня всяка подробност от видяното.
Всеки има свои теории относно привиденията; защо се явяват в този или онзи вид, или защо правят това или онова. Моите теории по въпроса вероятно ще се различават от всички останали. Но докато седях там, бях сигурен в едно - Стюарт беше избрал да ми се яви в този вид, раздърпан и вече гниещ, по една-единствена причина, а именно защото останките му бяха в тази къща! И все пак той ме умоляваше да се махна оттук! Предупреждаваше ме.
Дали това предупреждение се отнасяше за цялата Таламаска, или единствено за Артър Лангтри. Седях и се чудех, усещах как пулсът ми се успокоява. Както винаги след подобно преживяване, изпитвах прилив на адреналин, стремеж да разкрия всичко, което лежи и зад най-малката проява на свръхестественото, което съм зърнал дори само за миг.
Бях разярен, дълбоко, горчиво разярен, на онзи или онова, което беше убило Стюарт.
Но сега най-важният въпрос беше как да постъпя. Разбира се, щях да говоря със Стела. Но каква част от тази къща можех да разгледам, преди да и? се представя? Ами предупреждението на Стюарт? Каква точно беше опасността, за която трябваше да се подготвя?
Обмислях всичко това, без да забележа никаква промяна в глъчката откъм коридора зад мен, когато внезапно осъзнах, че нещо в непосредственото ми обкръжение е претърпяло радикална промяна. Вдигнах бавно поглед. В огледалото се отразяваше една самотна фигура. Стреснат, аз погледнах през рамо, но зад мен нямаше никого. И тогава отново се обърнах към мътното и тъмно огледало.
Един мъж се взираше в мен от някакво отвъдно селение. Докато го оглеждах, ме заля вълна от адреналин, която изостри сетивата ми. Образът ставаше все по-ясен и по-ярък, докато не се превърна в млад мъж със светла кожа и тъмнокафяви очи. Той се взираше ядосано и заплашително именно в мен.
Накрая образът стана абсолютно реален. Беше толкова жив, сякаш в някаква стая зад огледалото се бе скрил истински човек, бе махнал стъклото и се взираше в мен през празната рамка.
Никога, през всичките години в Таламаска, не бях виждал така живо привидение. Мъжът изглеждаше на трийсетина години, кожата му беше съвършена, с руменина по бузите и леко по-светла под очите. Дрехите му бяха много старомодни, с висока бяла якичка и голяма копринена вратовръзка. Косата му беше вълниста и леко разрошена, сякаш току-що бе прекарал пръсти през нея. Устата му изглеждаше мека, млада и леко румена. Виждах изящните очертания на устните. Като че ли видях и леката сянка на обръснатата брада.