Но ефектът беше ужасяващ, защото това не беше човешко същество, нито портрет, нито нечие отражение. Това беше нещо много по-ярко и въпреки това сякаш живо.
Кафявите очи бяха пълни с омраза. Устата потрепна леко от гняв и накрая от ярост.
Съвсем бавно вдигнах кърпичката към устните си и прошепнах:
- Ти ли уби моя приятел? - Рядко съм се чувствал така жив, така сгорещен от опасността. - Е, призрако? - прошепнах отново.
И тогава видях как той отслабва, как губи плътност с всяко движение. Лицето, така красиво моделирано и допреди миг изразяващо силна емоция, бавно изгуби изражението си.
- Няма да се отървеш така лесно от мен, призрако - прошепнах аз. - Имаме две сметки за уреждане, нали така - Петир ван Абел и Стюарт Таунсенд. Поне с това сигурно ще се съгласиш?
Привидението като че не можеше да ми отговори. Внезапно цялото огледало потрепери и се превърна просто в тъмно стъкло, когато някой затвори с трясък вратата към коридора.
По голия под извън китайския килим прозвучаха стъпки. Огледалото беше напълно пусто и отразяваше единствено мебелите и книгите.
Обърнах се и видях млада жена да върви по килима, а очите и? бяха втренчени в огледалото. Изглеждаше гневна, объркана, нещастна. Беше Стела. Стоеше пред огледалото, с гръб към мен и се взираше в него. После се обърна.
- Е, можете да разкажете това на приятелите си в Лондон, нали? - рече тя. Изглеждаше на ръба на истерията. - Можете да им кажете какво видяхте!
Видях, че цялата трепери. Леката златна рокличка със слоеве ресни се люлееше. Стела неспокойно стисна чудовищния смарагд, който висеше на шията и?.
Понечих да стана, но тя ме спря и веднага седна на дивана вляво от мен. Ръката и? легна на коляното ми. Тя се наклони по-близо до мен, толкова близо, че виждах туша по дългите и? мигли и пудрата по бузите и?. Сякаш в мен се взираше голяма порцеланова кукла, или пък кинозвезда, гола под подобната на паяжина рокля.
- Вижте, можете ли да ме вземете с вас? - рече тя. - В Англия, при онези хора, в Таламаска? Стюарт каза, че може.
- Кажете ми какво се случи с него, и ще ви заведа, където пожелаете.
- Не зная - отвърна тя и очите и? отново се напълниха със сълзи. - Чуйте, трябва да се махна оттук. Не съм му направила нищо. Никога не наранявам хората. Господи, не ми ли вярвате? Не можете ли да разберете дали говоря истината?
- Добре. Какво искате да направя?
- Просто ми помогнете! Отведете ме с вас в Англия. Ето, ще си взема паспорта, ще взема и много пари. - И тя отвори едно чекмедже на масичката до канапето и извади оттам голяма пачка двайсетдоларови банкноти. - Ето, можете да купите билети. Ще се срещнем. Тази нощ.
Преди да успея да отговоря, Стела вдигна поглед стресната. Вратата се бе отворила и в библиотеката влезе младото момче, с което беше танцувала. Беше зачервен и много притеснен.
- Стела, търсех те.
- О, миличък, идвам - каза тя, изправи се веднага и ми хвърли многозначителен поглед през рамо. - Иди, моля те, и ми вземи питие, съкровище. - Оправи вратовръзката му, докато му говореше, после го обърна с бърз жест и направо го изблъска към вратата.
Той явно бе много подозрителен, но видимо изключително добре възпитан, защото тръгна да изпълни поръчката и?. Щом затвори вратата, тя се върна при мен. Беше зачервена, почти трескава и абсолютно убедителна. Всъщност впечатлението ми от нея беше, че тя е напълно невинен човек, който споделя целия оптимизъм и дързост на «джаз пиленцата». Изглеждаше автентична, ако разбирате какво искам да кажа.
- Идете на гарата - замоли ме тя. - Вземете билети и ще се срещнем във влака.
- В кой влак и по кое време.
- Не знам в кой влак. - Разпери ръце. - Не знам и по кое време! Трябва да се махна оттук. Вижте, ще дойда с вас.
- Това като че ли е по-добра идея. Можете да ме почакате в таксито, докато си взема нещата от хотела.
- Да, прекрасна идея - прошепна тя. - И ще се махнем оттук с първия влак, а после можем да променим посоката.
- Ами той?
- Кой той? - изуми се тя. - О, имате предвид Пиърс? Пиърс няма да създава никакви проблеми. Той е абсолютно сладурче. Мога да се оправям с Пиърс.
- Знаете, че нямам предвид Пиърс - рекох аз. - Имах предвид мъжа, когото видях преди миг в огледалото и когото вие принудихте да изчезне.
Тя изглеждаше напълно отчаяна, като притиснато в ъгъла животно. Но не мисля, че аз я бях притиснал там.
- Не съм го карала да изчезва - каза тя тихо. - Вие го направихте. - Мъчеше се да се успокои, ръката и? се притисна за миг към гърдите. - Той няма да ни спре. Моля ви, повярвайте ми, няма да ни спре.