– Или си бил на такова място, или преди това си пил – каза докторът. – Кажи ми истината.
Хмел се опасяваше от това, което можеше да се случи, ако лекарите докладват, че е бил пиян на работа, простодушно си призна, че онази нощ е бил навън. Имало е много водка.
– Беше Денят на офицера – каза той.
Докторът се усмихна и го потупа по рамото.
– Хубаво си направил, лейтенанте. Ще те оправим.
Междувременно роднини на жертвите бяха започнали да идват в болницата не само от Припят и Киев, но и от други места в страната.38 Първа пристигна майката на лейтенант Правик и от този момент не се отделяше от леглото на сина си. Лекарите посъветваха съпругите и родителите да носят храна, за да подсилят организмите на близките си, и препоръчаха пилешки или гъши бульон. От леглото си Правик изпрати жизнерадостно писмо до младата си съпруга и едномесечната им дъщеричка, в което се извиняваше за лошия си почерк и отсъствието си от къщи.39 Той написа:
Здравейте, мили мои. Най-сърдечни поздрави от мързелуващия отпускар. Аз нещо съм позарязал задълженията си за отглеждането на малката ни Наташка. Тука нещата са добре. Настанили са ни в една болнична клиника за наблюдение. Както знаете, всички, които преди бяха там, сега са тук, така че аз си прекарвам добре с цялата група. Излизаме на разходки, вечерите разглеждаме забележителностите на нощна Москва. Единственият проблем е, че всичко това правим от прозореца. За съжаление, такива са правилата. Докато не приключат с изследванията, няма да ни изпишат.
Надя, ти четеш писмото и плачеш. Не плачи и си избърши очите. Всичко се оказа наред. Ще живеем до сто години. А нашата любима дъщеричка ще ни надживее повече от три пъти. И двете много ми липсвате... Мама е тук с мен сега. Направо долетя. Ще ти се обади и ще ти каже как се чувствам. Чувствам се добре.
Родителите на старши инженера по управлението на реактора Леонид Топтунов бяха в дачата си недалеч от Талин, когато чуха за аварията, където работеше синът им, и хукнаха към къщи. Във вторник получиха телеграма от Леонид: „Мамо, в болница съм в Москва, добре съм“, писа той и добави адреса, на който можеха да го намерят.40 Вера Топтунова и нейният съпруг взеха първия полет от Естония. Когато на другия ден пристигнаха в Болница №6, ги заведоха на горния етаж и после ги преведоха по един тесен коридор, където Леонид излезе от стаята си, за да ги посрещне.cli Беше в къса бяла пижама и кепе и изглеждаше добре. Можеше сам да се движи и твърдеше, че се чувства добре.
– Всичко е наред! Не се тревожи, мамо – каза той и се усмихна. – Всичко е наред.41
Но когато погледна надолу, Вера видя, че той изобщо не е добре. Там, където свършваше пижамата, се виждаше, че с кожата му е започнало да става нещо ужасно: тя беше добила грозен червеникав цвят като от еднодневна синина, сякаш целите му крака и стъпалата му са били наранени или са били потопени в нещо разяждащо.
Д-р Робърт Гейл беше човек с редовни навици.42 Всяка сутрин той ставаше рано, докато съпругата и трите им деца още спяха, обръсваше се и после плуваше в басейна на къщата им в Бел Еърclii, разположена по уханните склонове на планината Санта Моника. След това започваше да се обажда по телефона на колегите си в Ню Йорк и Европа, където работният ден вече беше започнал. На 29 април д-р Гейл беше все още в банята и слушаше радио, когато за пръв път чу новината за аварията. Но едва по-късно сутринта научи, че има пострадали в Чернобилската централа, и си помисли, че може с нещо да помогне.
Четирийсетгодишният Гейл беше хематолог в Медицинския център на Калифорнийския университет в Лос Анджелес и специалист по трансплантация на костен мозък. Обичаше да носи обувки с дървени подметки, които си поръчваше специално на Мелроуз авеню, и широки вратовръзки с изображения на китове и овце. Беше страстен джогър и всеки ден на обяд ядеше замразен йогурт; също така много обичаше да се саморекламира като свободомислещ индивидуалист. Гейл беше и председател на международен комитет за обмен на научна информация и регистрация на материал за трансплантации на костен мозък, като вярваше, че неговите възможности могат да бъдат от жизненоважна полза за спасяването на хора, страдащи от остър радиационен синдром. Гейл знаеше, че Съветският съюз вече официално е отхвърлил предложението за помощ на Държавния департамент на САЩ, но възнамеряваше да използва друг подход – чрез своя патрон и приятел Арманд Хамър.43 Около 9:30 ч. същата сутрин Гейл взе телефона.