От всички републики в СССР в Чернобил се изсипваха мъже, жени и оборудване и цялата мощ на централизираната държава заедно с най-голямата армия в света се впуснаха в отчаяни действия.8 Войници и тежка техника пристигаха с военни транспортни самолети „Илюшин-76“. Учени, инженери и други цивилни работници идваха отвсякъде между Рига и Владивосток. Всички бюрократични ограничения, всякакви планирани цели и финансови приоритети бяха изоставени. С едно телефонно обаждане всичко необходимо спешно се изпращаше в централата от почти всички краища на страната: специалисти по тунели и оловни рула от Казахстан; заваръчни машини от Ленинград; графитни блокове от Челябинск; рибарски мрежи от Мурманск; 325 потопяеми помпи и 30 000 комплекта памучни комбинезони от Молдова.
Патриотичният дух на масовата мобилизация се подсилваше от първото подробно отразяване на аварията в съветската преса, след като експертите по пропагандата в Кремъл най-после намериха уместната гледна точка за представяне на катастрофата.9 Вестниците „Известия“ и „Правда“ публикуваха поразителни и най-подробни разкази за смелата саможертва на пожарникарите, които се бяха борили с първоначалния пожар, както и портрети на миньори и работници от метрото, които бяха прокопали тунели под развалините. Въпреки че тези истории носеха белезите на „гласността“, като например откровените описания на опасностите от радиацията и посещенията на ранените мъже в Болница №6, откритостта все пак беше ограничена. Не се говореше за объркване, некомпетентност или липса на превантивни мерки за безопасност. Очевидно всеки един от огнеборците беше посрещнал смело опасността с пълното съзнание за рисковете, готов да заеме своето място в пантеона на съветските герои. Причините за аварията не се анализираха. От други източници ставаше ясно, че извънредното положение скоро ще бъде отменено. Според седмичника „Литературна Украйна“ атомът „временно е излязъл извън контрол“10. Съветските учени „държат под пълен контрол всичко, което се случва вътре в реактора и около него“. Жителите на евакуираната територия, пишеха вестниците, ще могат да се върнат по домовете си веднага щом приключи деконтаминирането.11
Първите операции по прочистването започнаха в самата централа още докато бяха в ход усилията за ограничаване на радиацията, която все още се отделяше от тлеещата обвивка на реактор №4.clxi Замърсеният участък беше разделен на три концентрични района: най-външната 30-километрова зона, 10-километровата зона и вътре в тези две зони – най-токсичният район, т.нар. Специална зона непосредствено около централата. Задачата беше поверена на военни инженери, войници от гражданската отбрана и химическите войски под командването на съветския Генерален щаб; много от войниците бяха новобранци.
Цареше хаос. Никога досега не се бяха разработвали официални планове – нито цивилни, нито военни – за прочистване след ядрена катастрофа от такъв гигантски мащаб.12 Дори в средата на май все още не достигаха специалисти, за да контролират импровизираната операция; освен това имаше разногласия относно допустимата максимална доза радиация, която работниците можеха безопасно да поемат. Лекари от флотата, които бяха придобили експертизата си трудно, работейки в продължение на десетилетия, и то при много тежки условия и аварии, в ядрени подводници, настояваха за пределна граница от 25 бер, определена от Министерството на отбраната. Но както съветското Министерство на здравеопазването, така и командващият химическите войски генерал Владимир Пикалов искаха два пъти повече: 50 бер, т.е. нивото, определено за съветските войници по време на война. Минаха три седмици, докато най-накрая се постигна съгласие за приемането на по-ниската граница; междувременно обаче много мъже вече бяха опасно облъчени над допустимата доза. Но дори тогава максималната доза от 25 бер трудно се контролираше и доста често умишлено се пренебрегваше от командирите на военните части.