Специалистите по ядрена енергетика за граждански цели, които пристигаха от атомни централи в цялата страна, за да помогнат при прочистването, се ужасяваха от пълната липса на подготовка.13 Заварваха съвсем малко квалифицирани дозиметристи, които можеха ефективно да следят облъчването с радиация. Все още не беше извършено цялостно проучване на района, а обемът радионуклиди, които реакторът бълваше, непрекъснато се променяше, така че беше невъзможно да се получи достоверна информация.14 Имаше хроничен недостиг на дозиметри.15 На един взвод от 30 войници често се падаше по един уред за мониторинг: дозата, отчитана от човека, който го носеше, просто се приписваше и на другите, независимо къде са били или каква работа са извършвали.
Задачата за разчистване на най-големите и най-силно радиоактивните отломки около реактора се падна на войниците, които караха масивните бойни машини ИМР-2.16 Това бяха инженерни танкове, предназначени за разчистване на пътя на войски, които се придвижват в минни полета или в участъци сред хаоса след ядрено нападение; те бяха снабдени с булдозерни гребла и телескопични стрели вместо оръдейни кули и носеха хидравлични щипки, които бяха достатъчно големи, за да хващат и отместват паднали телеграфни стълбове или дървета по пътя си. За да се минимизира излагането на радиация, шофьорските кабини бяха облицовани с олово и на всеки войник се разрешаваше да работи само по няколко минути, след което мястото му се заемаше от друг. Въпреки това една от първите машини, които влязоха в развалините около Блок 4, много бързо закъса. Шофьорът не виждаше добре през тесните бронирани прорези и се заби в лабиринт от отломки, които го блокираха от всички страни. Командирът му не можеше да се свърже с него по радиото, а определеното време за престой в силно радиоактивната зона изтичаше. Накрая полковникът приближи собствената си бронирана машина, отвори люка, изправи се и с викове даде указания на стъписания шофьор, който най-после се измъкна на безопасно място. Войникът беше спасен, но няколкото мига на открито се оказаха прекалено много за полковника: на другия ден той беше изпратен във военната болница с диагноза лъчева болест.
Около 4 май първите два огромни булдозера, управлявани с радиовръзка – единият построен в Челябинск, а другият внесен от Финландия, – бяха докарани със самолет в централата, за да се използват за разчистване на радиоактивните отломки и почвата около Блок 4.clxii17 Този участък оставаше най-смъртоносната част на Специалната зона, където гама-излъчването от планината пулверизирани развалини от срутванията на северната стена на реакторната сграда достигаше хиляди рентгена на час. Там хората можеха да работят без защитно облекло не повече от няколко секунди. След като покриха с оловни листове своите чувствителни уреди с дистанционно управление, техниците започнаха първите си експерименти с булдозерите. Те действаха при сравнително безопасни условия от една специално защитена кола за ядрено и химическо разузнаване, паркирана на стотина метра от реактора, и използваха булдозерите, за да избутат разпилените парчета ядрено гориво обратно в Блок 4. Но скандинавската машина бързо отказа и не можа да се изкачи до стръмния скат от радиоактивни отломки, а 19-тонният ѝ съветски роднина издържа още съвсем малко и също спря в сянката на реактора, където повече не можа да се върне към живот. През септември няколко от яркожълтите коли все още стояха изоставени в полето наблизо.18
Докато Министерството на енергетиката спешно търсеше допълнително оборудване с дистанционен контрол в чужбина и Оперативната група от Политбюро на министър-председателя Рижков планираше да излее разтвор от латекс върху горната част на реактора, членовете на правителствената комисия приложиха едно трайно съветско лекарство върху планината от радиоактивни отломки на северната стена: те разпоредиха да бъдат покрити с бетон.19 Строителни екипи от Министерството на енергетиката прекараха сивата каша през една 800-метрова тръба.20 Докато гасеше горивните касети, изхвърлени от реактора при взрива, тя завираше и после във въздуха бликваха гейзери от горещ радиоактивен цимент. По същото време запасняците от гражданската отбрана на Спецбатальон 731 ръчно премахваха горния слой на почвата около реактора.21 Докато други военни части се придвижваха в зоната с висока радиация с бронетранспортьор, тези мъже работеха на открито с обикновени военни униформи, защитени единствено от памучните респиратори Лепесток. Копаеха земята близо до стените на реактора с обикновени лопати и я товареха в метални контейнери, след което тя се откарваше и заравяше в незавършените хранилища за радиоактивни отпадъци, които все още се строяха за Блокове 5 и 6. Техните смени траеха само 15 минути, но времето беше горещо, а радиацията безмилостна.22 Сърбяха ги гърлата, чувстваха се замаяни и непрекъснато им се пиеше вода. На някои им потече кръв от носа, а други започнаха да повръщат. После повикаха един отряд от химическите войски да помогне за разчистването на пръснатите по земята парчета графит от реактора. Войниците пристигнаха и започнаха да ги събират с ръце.23