Когато камерата беше готова, инженерите от Средмаш влязоха, за да инсталират топлообменника, построен в Москва на секции, които бяха с ограничени размери заради малкия диаметър на тунела, а и защото условията под земята ставаха все по-ужасни.30 Заваряването на частите изпълваше тясното и лошо проветрено пространство с токсичен газ и работниците започнаха да се задушават и да припадат. По цялата дължина на тунела новобранци в юношеска възраст си подаваха от ръка на ръка 40-килограмовите графитни блокове, които бяха част от проекта.31 Там температурите стигаха до 60 градуса по Целзий и младежите работеха полуголи, а в края на всяка смяна трябваше да ги издърпват от тунела, защото бяха напълно изтощени.
Окончателният монтаж започна през юни под ръководството на Вячеслав Гаранихин, един огромен майстор заварчик от Средмаш с гъста коса и рошава брада, който по едно време влезе в тунела и заплаши работниците с брадва.32 Но доста преди да се завърши проектът на 24 юни, температурата според сензорите на Прианичников беше спаднала още и страхът от Китайския синдром най-после се уталожи.33 Топлообменникът с неговата сложно преплетена мрежа от тръби от неръждаема стомана, 10-километрово окабеляване, 200 термодвойки температурни сензори, инсталирани между пластове бетон и графитни блокове – резултат от седмици трескава работа на стотици миньори, войници, строителни работници, електротехници и инженери, – изобщо никога не се включи.
В края на май армейският генерал Валентин Варенников беше извикан от Кабул, където командваше продължаващите военни действия в Афганистан, за да поеме операцията по военното прочистване на Чернобил.34 Когато генералът пристигна, завари повече от 10 000 души само от химическите войски, които работеха в зоната, а стотици живеещи наблизо строителни работници от Министерството на енергетиката бяха също срочно мобилизирани.35 Беше ясно, че за операцията по прочистването ще са необходими още хора. Политбюро разбираше, че ако изпратят младите съветски новобранци, вече поразени от алкохолизъм и наркотици, в силно радиоактивната зона, здравето на едно цяло поколение на съветската младеж ще бъде разрушено и това ще направи страната неспособна да се защити в случай на нападение от Запада.36
На 29 май Политбюро и Съветът на министрите на СССР издаде безпрецедентно за мирно време постановление: мобилизираха се още стотици хиляди запасняци между 24 и 50 години за максимум от 6 месеца.37 Беше им казано, че са нужни за специални военни учения. Много от тях узнаха истината едва когато облякоха униформите.38 В началото на юли повече от 40 000 души бяха разположени около периметъра на Забранената зона и спяха на палатки, а всяка сутрин ги откарваха към Специалната зона в конвои от открити камиони.39 Пътуването беше дълго и горещо по новоасфалтирани пътища, които блестяха на слънцето, а цистерни ги пръскаха с вода, за да не се вдига прах.40 Дърветата и нивите, покрай които минаваха с голяма скорост, изглеждаха зелени и тучни, но бяха барикадирани с шперплатови огради, по които имаше предупредителни надписи: „Не спирай – замърсен участък!“.
В цялата зона се разнасяше радиоактивен прах; безкрайните колони от бързодвижещи се камиони и бетонобъркачки го вдигаха на облаци край пътя, а тежките транспортни вертолети го завихряха надолу.41 Вятърът носеше в небето микроскопични радиоактивни частици с големина няколко микрона, които се движеха свободно и коварно, натрупваха се наоколо или падаха с дъжда на стотина километра надалеч. Физици от украинската Академия на науките отидоха в зоната, за да вземат проби, използвайки защитни екрани от марля и обикновени прахосмукачки, и установиха, че след прелитането на един-единствен вертолет радиационните нива се повишават цели 1000 пъти. Прахът покриваше оборудването, мебелите и документите в канцелариите и проникваше в косите, дробовете и стомасите на хората, които работеха с тях. Увреждането във вътрешността на тялото, предизвикано от „горещи“ частици – почти невидими фрагменти от ядрено гориво, издухани от ядрото на реактора, – беше в пъти по-високо от това, което се получаваше отвън: един микрограм плутоний можеше да бомбардира меките тъкани на хранопровода или дробовете с 1000 рада енергийна алфа-радиация и резултатът щеше да е фатален. Ликвидаторите носеха барети и кепета и техните електростатични респиратори Лепесток висяха навсякъде; те гледаха да пият само от запечатани бутилки минерална вода. Онези, които бяха наясно с опасността, в края на краищата развиха автоматичен навик да изтръскват и най-малките прашинки от дрехите си и от покривките за маси, като ги изчеткваха, движени от някакъв рефлекс за собственото си деконтаминиране.42 Но имаше и други, които не осъзнаваха невидимите опасности около тях: войници се излежаваха на слънце близо до реактора и пушеха цигари, съблечени до кръста заради лятната горещина; една група офицери от КГБ пристигнаха инкогнито в зоната, облечени с комбинезони на танкисти и оборудвани със скъпи японски дозиметри, но когато се приближиха до развалините на Блок 4, те не си включиха уредите, защото не ги бяха предупредили.43 Единствено тъжната участ на долетелите гарги, които ровеха из отломките за храна, но очевидно се бяха застояли прекалено дълго, беше видимо предупреждение за цената на невежеството, тъй като районът около централата беше осеян с облъчените им трупчета.44