Но въпреки тази очевидна грижа за съветските граждани тъмното подводно течение на съветската история вече изхвърляше първите жертви на аварията.66 Предишния ден украинският министър на здравеопазването беше получил телеграма от своя шеф в Москва. Тя съдържаше указания как да се записват диагнозите на пациенти, облъчени от радиация вследствие на аварията. Заболелите от остра лъчева болест и с изгаряния трябваше да се описват с „остра лъчева болест от кумулативно излагане на радиация“, докато при изложените на по-ниски нива и с по-леки симптоми не трябваше изобщо да се споменава радиоактивност. Вместо това Москва нареждаше в болничните архиви на тези пациенти да се посочва, че те са диагностицирани с вегетативно-съдова дистония. Това беше психологическо оплакване с физически проявления – потене, сърцебиене, гадене и спазми, предизвикани от нерви или от „околната среда“ – нещо уникално за съветската медицина, но прилично на западната представа за неврастенията. Меморандумът разпореждаше същата заблуждаваща и неясна диагноза да се поставя и на ликвидаторите, които идваха на преглед, след като бяха поели максималната доза за работниците, действащи в аварийни ситуации.
Вътре в зоната кучетата и котките, изоставени от бягащото население, самите се бяха превърнали в заплаха за здравето – съветското Министерство на селското стопанство се страхуваше от епидемии от бяс и чума.67 За момента обаче изгладнелите и отчаяни домашни любимци с безнадеждно облъчена козина бяха опасни за всеки, който ги срещнеше на пътя.
Украинското Министерство на вътрешните работи се обърна за помощ към Националния ловно-рибарски съюз и разпореди на двайсет местни дружини да се групират по замърсената територия и да ликвидират всяко животно, което открият. Всяка дружина щеше да включва 10–12 ловци, придружени от санитарни инспектори, един полицай и камион за отпадъци. Четири механични екскаватора щяха да изкопават ями, където да се заравят умрелите животни. Беше пролет и тишината на изоставената земя в Полесие се нарушаваше единствено от пушките на ловците от Ловно-рибарския съюз, които дебнеха питомния дивеч в Забранената зона.
Усърдните спортни ловци ликвидираха общо 20 000 домашни любимци и селскостопански животни в 30-километровата зона, но беше невъзможно да убият всички.68 Някои кучета успяха да избягат извън периметъра и бяха прибрани от лагеруващите наоколо ликвидатори. Войниците не обръщаха внимание на радиоактивността, която животните носеха със себе си, но ги кръщаваха с мрачни имена, прилягащи на променената обстановка: Доза или Рентген, Гама и Дозиметър.69
Войниците под командването на генерал Пикалов, които през лятото на 1986 г. бяха заели цялата зона, участваха в огромен и уникален експеримент. Съветските планове за действие в извънредни ситуации в ядрени електроцентрали се ограничаваха до еднократни и кратки радиоактивни излъчвания от повреден реактор и не бяха предвидили толкова продължителен инцидент, който не беше отминал напълно дори когато започна деконтаминирането.70 Къщите и сградите в 30-километровата зона бяха облъчени по различни начини в зависимост от отстоянието им до централата и атмосферните условия по времето, когато облакът ги беше достигнал. Нямаше установена методология за действие. От Челябинск-40 извикаха експертите по радиация; там работата им във връзка с трайните последици от катастрофата в „Маяк“ ги беше направила изключително компетентни по прочистване на радиоактивни участъци.71 Но дори и те никога не бяха се сблъсквали с нещо подобно.
Отначало химическите войски просто се опитваха да измият всичко.72 С помощта на водни оръдия и маркучи за гасене на пожари те пръскаха селскостопанските постройки и къщите с вода и дезактивиращ разтвор СФ-2У. Но когато разтворът попиваше в земята, радиацията ставаше концентрирана и замърсяването на почвата до сградите почти се удвои, така че горният слой трябваше да се отнема с булдозери. Някои материали се поддаваха по-трудно на изчистване; облицованите с плочки стени и железобетонът си оставаха радиоактивни и след измиване и войниците трябваше да ги търкат с четки, за да отстранят някои радионуклиди.73 В дворовете и градините войниците махаха горния пласт на почвата и я трупаха на купчини, които после затрупваха с пласт глина, и върху тях посаждаха трева.74 Най-замърсената пръст се откарваше с камиони и се заравяше в специално изкопани ями като ядрен отпадък. Много от селищата бяха обеззаразявани повторно или даже три пъти, а домовете, които продължително време не се поддаваха на почистване, просто бяха разрушавани. Имаше цели села, които бяха срутвани с булдозери и после заравяни, а местоположението им се маркираше с триъгълни метални табели с познатия на всички символ детелина, означаващ опасност от радиация.