Съветските техници се опитваха по всякакъв начин да отстранят радионуклидите от сградите и от земята около тях: войниците варяха поливинилов разтвор в полеви кухни, за да получат течност, с която боядисваха стените и така блокираха контаминантите, а те засъхваха в коричка, която после можеше да се обели.75 Пръскаха банкетите на пътищата с битум, за да задържат праха, и километър по километър полагаха нов асфалт на местата, където настилката не можеше да се изчисти.76 На вертолетите Ми-8 се товареха големи варели с лепило, което се разпръскваше от въздуха, за да хване радиоактивните частици на земята. Специалисти от НИКИМТ, Отдела за технически услуги в Министерството на средното машиностроене, обикаляха заводите в страната и търсеха всичко, което би могло да се използва за отстраняване на праха, стига да е евтино и налично в огромни количества.77 Лятото се нижеше и всичко от поливинилов алкохол до барда – една каша от червено цвекло и дървени отпадъци – се изпращаше в железопътните депа в периметъра на зоната и се пръскаше от вертолетите във формата на тъмен и гъст дъжд.
Междувременно опасността от замърсяване на реките, езерата и язовирите в цяла Украйна беше мобилизирала до краен предел цялата изобретателност на съветските инженери и хидролози.78 Още в първите няколко дни след експлозията те бяха извикани от Москва и Киев в зоната, за да спрат проникването на радиация в река Припят и в подпочвените води и да предотвратят разпространението на вече навлязлото в реката замърсяване надолу към Киев, както и в огромния язовир, който снабдяваше града с питейна вода. Военни строителни бригади и работници от съветското Министерство на водите построиха 131 нови язовира и пречиствателни станции; изкопаха 177 дренажни кладенци и започнаха да изграждат подземна стена от глина, дълга 5 километра, широка почти един метър и дълбока 30 м, която трябваше да задържи замърсената вода, преди да е достигнала реката.
Недалеч от Припят, в санитарната зона между града и централата, имаше борова гора, която се намираше на пътя на силната радиация, излъчена от реактора през първите няколко дни след експлозията.79 Бяха унищожени почти моментално около 40 квадратни километра гора, която беше покрита с дебел слой прах от бета-емитиращи радионуклиди и облъчена с високи дози радиация – на някои места до 10 000 рада. След десет дни гъстите редици борове, които растяха покрай главния път между Припят и централата, странно промениха цвета си и яркозелените им иглички постепенно станаха медночервени.80 Нямаше нужда войниците и учените, които минаваха с голяма скорост по този път, да надничат през наблюдателните люкове на бронетранспортьорите си, за да разберат, че са навлезли в „Червената гора“.81 Макар и защитени с бронирани стъкла, стрелките на радиометрите им започваха да подскачат лудо, сочейки необичайни нива на замърсяване. Гората беше толкова опасна, че тя също скоро щеше да бъде изсечена от бойните инженери и заровена в бетонни ями.
В колхозните блокове селскостопанските специалисти използваха метода на дълбоката оран, за да обърнат горния слой на почвата и да заровят безопасно вредните радионуклиди.82 Те изследваха около 200 различни вида растения и култури, за да установят кои са поели най-високите нива радиация, и поръсиха полето с варовик и други калциеви прахове, за да свържат по химически път стронций-90 с почвата и по този начин да не му позволят да проникне по-навътре в хранителната верига. Според оптимистичната прогноза земеделските дейности можеха да започнат отново същата година.83
Но там, където листата на дърветата и почвата под краката се бяха превърнали в източници на йонизираща радиация, работата изискваше сизифовски усилия. Дори най-лекият летен ветрец вдигаше отново във въздуха праха с алфа- и бета-емитиращи частици. Всеки дъжд сваляше радиацията от облаците и вливаше още дълготрайни ядрени изотопи в езерата и потоците. С идването на есента по земята щяха да се разпилеят радиоактивни листа. Припятските блата – най-големите в Европа – се бяха превърнали в една гигантска гъба, пропита от стронций и цезий, а огромните пространства селскостопанска земя се оказаха прекалено големи, за да могат да се изчистят дори от цели ескадрони от земекопачни машини. Напълно можеха да се изчистят най-много десет квадратни километра. За една тотална деконтаминация щеше да е необходимо да се отнемат почти 600 милиона тона почва от горния слой и да се заровят като ядрени отпадъци. Дори в една страна като Съветския съюз, която очевидно разполагаше с неограничена работна сила, това начинание се считаше за невъзможно.clxviii