Към началото на юни 30-километровата зона се беше превърнала в радиоактивно бойно поле, обкръжено от обсадна армия.clxix Останките от сражението – изоставени транспортни средства, повредено оборудване, зигзагообразни окопи и огромни насипи – бяха разпилени навсякъде около централата.84 Но докато дозиметристите в защитни костюми сновяха в откритата равнина, а военните вертолети кръстосваха небето, прокудените жители на Припят се опитваха да се завърнат по домовете си.85 Плячкосването вече беше станало проблем, а всеки спешно се нуждаеше от нещо, което трябваше да си вземе ог града. Някои хора си бяха оставили паспортите и личните карти, други – големи суми пари; трети просто имаха нужда от ежедневни принадлежности. Само на 6 юни войници от украинските Вътрешни войски върнаха 26 предишни жители на града, които се опитаха да преминат през контролните пунктове или да пресекат периметъра на забранената зона без необходимите документи.86
На 3 юни ръководителят на правителствената комисия издаде заповед да се прекратят всякакви опити за възстановяване на нормалните условия за живот в Припят, която трябваше незабавно да се приведе в изпълнение.87 Членовете на Припятския изпълком временно се бяха приютили в една изоставена обществена сграда на улица „Советская“ в град Чернобил и точно там няколко дни по-късно дойде един офицер от КГБ, за да намери Мария Проценко.88 Беше служил в Афганистан и за разлика от много от колегите му от тайните служби, той ѝ се видя сърдечен и учтив. Офицерът каза на архитектката, че има нужда от помощ, за да направи нова карта на Припят. Ще се строи ограда около града, каза той, и Проценко му трябваше за съвет къде точно да мине. Тя услужливо разгърна пак картата в мащаб 1:2000 и направи още една скица, след което двамата заедно намериха най-добрия и най-краткия път: около основните сгради без гробището, като избягваха местата, където при копаенето можеше да се прекъснат канализационни тръби и електрически кабели, които бяха жизненоважни за градската инфраструктура. Тя задаваше важни въпроси: как войниците ще копаят основите; какво оборудване ще използват; как ще забиват коловете. Каза си, че най-вероятно искат да защитят града от крадци и мародери.
На 10 юни инженерни войски от 25-а мотострелкова дивизия пристигнаха в Припят, снабдени с бодлива тел, дървени колове и трактори с гигантски свредели.89 Войниците знаеха, че работят в силно радиоактивна зона, и затова действаха с изумителна бързина. Така за 72 часа задачата беше изпълнена. Любимият Атомград на Проценко беше затворен с 20-редова ограда с обиколка 9,6 км и височина 2 м, която се охраняваше от въоръжени патрули. Скоро след това вътре беше инсталирана централизирана електронна алармена система, направена от Специалния технически отдел на Министерството на средното машиностроене, за да пази града от нарушители.90
Освен това в краищата на 30-километровата зона инженерите прокараха пътека, широка 10–20 м, която пресичаше блата, гори и реки, излизаше извън Украйна и продължаваше в Беларус; построиха мостове и прокопаха канали.91 Докато работниците набиваха 70-те хиляди кола в земята и опъваха четирите милиона метра бодлива тел между тях, в неожънатото жито тичаха подивели кучета. На някои места те измериха толкова високи нива на радиация, че се наложи да разширят границите на зоната и сами да променят периметъра ѝ, за да включат новите горещи точки на замърсяването. Към 24 юни работниците завършиха 195-километровата ограда с алармена система, която опасваше цялата Забранена зона.92 Сега град Припят и Чернобилската АЕЦ се намираха в центъра на огромен обезлюден район с площ от 2600 кв. км, който се охраняваше от войници от вътрешното министерство и беше достъпен само за лица с пропуски, издадени от държавата.
Въпреки това Мария Проценко все още упорито вярваше в това, което партийните ръководители ѝ бяха казали – че евакуацията е само временна. Един ден, може би не много скоро, но в някакъв момент в бъдещето петното на радиацията щеше да бъде изтрито от града и тя и семейството ѝ щяха да получат разрешение да се върнат у дома на брега на реката.
Но когато летните дни започнаха да намаляват, а Проценко продължаваше да ръководи работата на Изпълкома от мястото на заточението си в Чернобил, нейните задължения все повече и повече се съсредоточаваха върху изграждането на администрацията в ядрената ничия земя. Научи се да разпознава специалистите, които идваха при нея директно от Забранената зона около реактора, по миризмата на озон от дрехите им. Едновременно с това получи официални указания да организира посещенията на евакуираните граждани в домовете им, за да си приберат мебелите и личните принадлежности. Беше сформирана 12-членна комисия, която се събра, за да определи какво може да се взема и по какъв начин.93 Решиха да извикат 150 камиона за транспорт на мебели от цялата област; да поставят 50 дозиметристи по апартаментите и на контролните пунктове, за да измерват радиацията; да осигурят автобуси за превозване на посетителите в зоната и да намерят 500 000 полиетиленови торби за вещите им. След две седмици планиране операцията беше подготвена и можеше да започне, когато в един момент някой каза, че тя не може да се осъществи: жителите на Припят нямаха жилища и затова те просто нямаше къде да складират своите вещи от изоставения град.