Скоро след това ядреният инженер и автор Григорий Медведев посети мястото на аварията и се натъкна на Брюханов, който се мотаеше в коридора на щаба на правителствената комисия в град Чернобил. Академиците Велихов и Легасов работеха в един кабинет надолу по коридора заедно със съветския министър на ядрената енергетика и все още се мъчеха да потиснат страховете си от Китайския синдром. Брюханов беше облечен в бял операторски комбинезон; очите му бяха зачервени, кожата му имаше тебеширен цвят, а дълбоките бръчки по лицето му придаваха унило изражение.
– Не изглеждате добре – каза Медведев.11
– Никой няма нужда от мен – каза Брюханов. – Въртя се като лайно в дупка в леда. За нищо не ставам тук.
– А къде е Фомин?
– Фомин полудя. Пратиха го да си почине.
Две седмици по-късно, на 22 май, Брюханов подаде молба за отпуск до министъра на атомната енергетика Анатолий Майорец, за да посети жена си Валентина и техния син Олег, които бяха евакуирани в Крим.12 Майорец му разреши и Брюханов отлетя на юг на едноседмична ваканция.
В негово отсъствие министърът издаде заповед за постоянното отстраняване на Брюханов от поста директор на Чернобилската АЕЦ.
Докато разследването продължаваше, съветските ръководители заявиха публично, че аварията е резултат от едно почти невъзможно съчетание на събития, предизвикано от операторите. „Причината очевидно е от субективен характер, човешка грешка“, каза членът на Политбюро и бъдещ президент на Русия Борис Елцин пред кореспондент на западногерманската телевизия. „Вземаме мерки това никога да не се повтори.“clxxii13
„Причината за аварията е била съчетание от много малко вероятни технически фактори“, написа Андраник Петросянц, председател на съветския Държавен комитет за използване на атомната енергия, в едно изявление, публикувано в „Лос Анджелес Таймс“. „Склонни сме да вярваме, че персоналът е направил грешки, които са усложнили положението.“14 Петросянц увери, че веднага щом завърши разследването, ще бъде представен пълен доклад за причините на катастрофата на международна конференция на Международната агенция за атомна енергия в седалището ѝ във Виена.
Валерий Легасов получи задача да ръководи делегацията и да изготви доклада за конференцията, като го пригоди за публична консумация. В този доклад той обещаваше да предложи безпрецедентен поглед върху една от най-тайните крепости на съветската наука. Хардлайнерите в Министерството на средното машиностроене се обявиха против назначението му, защото се страхуваха, че той е човек, който трудно се контролира.15 На 14 май академикът се върна повторно вкъщи от Чернобил, но напълно променен: ръцете и лицето му бяха придобили тъмен радиоактивен тен, а идеологическата му увереност беше разклатена.16 Със сълзи на очи Легасов описа на жена си колко потресени са били от аварията и колко неподготвени са се оказали, за да защитят съветските хора от последиците: нямало чиста вода, нямало незамърсена храна и устойчив йод. При прегледа му в Болница №6 се установиха токсични следи от реактора дълбоко в тялото му: лекарите намериха продукти на атомното делене, включително йод-13, цезий-134 и 137, телур-132 и рутений-103 в косата, дихателните пътища и дробовете. Здравето му се разклати: оплакваше се от главоболие, гадене, имаше проблеми с храносмилането и страдаше от хронично безсъние. Въпреки това Легасов се захвана самоотвержено да събира и систематизира материали за доклада, плод на работата на десетки специалисти и на обработката на стотици документи.17 Работеше денонощно в кабинета си в института „Курчатов“; после продължаваше вкъщи, като сравняваше своите статистически данни с тези на колегите си и не спираше, докато не се убеди, че всичко е точно. Подът в хола на вилата му на „Пехотная“ №26 беше покрит с купища книжа, които пълзяха надолу по коридора, а после се катереха по стълбите.
Междувременно в Москва при закрити врати се разгаряше бюрократична битка по повод съвместния „Доклад за причините за аварията в Блок 4 на Чернобилската АЕЦ“ – поверителната версия за хода на събитията, която се изготвяше за Политбюро.18 В меморандуми, срещи и многобройни документи бароните на съветската ядрена промишленост – учените и ръководителите на конкуриращите се министерства, които я контролираха – се надпреварваха да отклонят обвиненията срещу себе си, в най-добрия случай преди окончателният доклад да стигне до Генералния секретар Горбачов.
Конфликтът не беше равностоен: от едната страна стояха Министерството на средното машиностроене, конструкторското бюро НИКИЕТ и институтът „Курчатов“, като всяка от тези институции се оглавяваше от съответните осемдесетгодишни титани на социалистическата наука, до един апаратчици от старата гвардия: бившият революционер кавалерист Ефим Славски; Николай Долежал, конструктор на първия съветски реактор, и Анатолий Александров, едрия и плешив Буда на самия атом. Това бяха хората, създали РБМК, но които в продължение на повече от десет години бяха пренебрегвали предупрежденията за неговите дефекти. От другата страна стоеше Министерството на енергетиката, представлявано от 56-годишния ядрен новак Анатолий Майорец. Неговото министерство беше построило централата, управляваше реактора и отговаряше за обучението и дисциплината на персонала, който го беше взривил.