– Аз не излъгах във Виена – каза той на свои колеги в доклад, изнесен пред съветската Академия на науките два месеца по-късно. – Но не казах цялата истина.51
clxx Заместник главният прокурор е Олег Сорока, а началникът на Второ отделение е Николай Восковцев.
clxxi Учените са Александър Калугин и Константин Федуленко.
clxxii По време на интервю за британската документална серия The Second Russian Revolution, състояло се през юни 1990 г., Секретарят на ЦК, отговарящ за енергетиката, казва, че Елцин е свикал тази пресконференция по негова инициатива. Долгих, транскрипт на интервю, 2RR, 5.
clxxiii Новият директор е Ерик Поздишев. Виктор Брюханов, интервю на Сергей Бабаков, „Зеркало недели“, 1999. Според Щейнберг датата на пристигането на Поздишев е 27 май 1986 (спомени в: Kopchinsky and Steinberg, Chernobyl, 61). Вж. също Read, „Ablaze“, 202.
clxxiv Новият главен инженер е Николай Щейнберг. Щейнберг, интервю на автора, 2017; Виктор и Валентина Брюханови, интервю на автора, 2016.
clxxv Според списък с подписи на гласувалите документът е ратифициран единодушно в Политбюро на 14 юли 1986 г.
16.
Саркофагът
В тъмната стая точно под покрива чакаше една редица войници, докато другарите им проверяваха оборудването си.1 Върху маслиненозелените си униформи те си вързаха оловни престилки до коленете и прикрепиха на гърдите и главите си, както и по дължината на гърбовете си, парчета от мекия сив метал, изрязани от тримилиметрови листове; покриха и слабините си и натъпкаха ботушите си. Носеха също и зелени брезентови качулки, стегнати здраво около лицата им. Войниците нахлузиха тежки респиратори и защитни очила за очите. Някои си сложиха пластмасови строителни шлемове.
– Готови ли сте? – попита генерал Тараканов. Гласът му отекна в бетонните стени.
Очите на първите пет души тревожно блестяха, когато се запътиха към стълбището. Като се изкачиха на покрива, те завиха надясно и последваха водача си надолу по някакъв почернял коридор, а после към един разкъсан отвор към ослепителното небе. Това беше дупка, избита през обвивката на корпуса с експлозиви, колкото да може през нея да мине човек. Тази дупка беше изходът към Зона М на покрива на Блок 3, където няколко месеца по-рано огнеборците се бяха мъчили да загасят горящите отломки, изхвърлени от реактор №4.
Генерал Тараканов беше разделил покривите според височината им и нивото на замърсяване.2 Той нарече всеки участък с имената на жените в неговия живот: участък К (Катя), където гама-полетата достигаха 1000 рентгена; участък Н (Наташа) – до 2000 рентгена; и накрая участък М (Маша, по-голямата сестра на генерала).3 Тук войниците говореха за нивата на радиацията само с почтителен шепот. Участък М, който гледаше към зеещата обвивка на Блок 4 и към останките на разбития реактор вътре, беше купчина изгорени отломки и парчета мазилка, изхвърлени от силата на взрива. Наоколо бяха разхвърляни изкривени железобетонни пръти и части от оборудването, които бяха изстреляни от реакторната зала, а някои от тях тежаха по почти половин тон. Навсякъде имаше графитни блокове, които по-рано бяха съставлявали активната зона на реактора – някои бяха побелели, вероятно от топлината при взрива, но иначе бяха непокътнати. Около тях радиацията достигаше 10 000 рентгена на час – достатъчно за получаване на смъртоносна доза за по-малко от три минути.4
Генерал Николай Тараканов, заместник-командващ силите на Гражданската отбрана на СССР, беше на 52 години – един оплешивяващ и дребен казак, петото от седем деца, който като момче беше станал свидетел на пълното опожаряване на неговото село от нацистите. Той скри възрастта си, за да постъпи в армията, и 15 години по-късно получи докторска титла по военни науки. Специалист по следатомно бойно инженерство, Тараканов беше автор на два съветски учебника за военните за възстановяване след ядрен удар. Беше проучил подробни сценарии за евентуално разрушаване на големите градове в СССР след американски ядрени нападения: зловещи визуализации на стотици хиляди жертви, на хора, които се опитват да оцелеят сред замърсена природа, и ключови промишлени отрасли, които се възстановяват под земята в незасегнати територии във вътрешността на империята. През 1970 г. Тараканов започна да провежда практически експерименти в една военна територия в Ногинск, недалеч от Москва, където беше конструиран малък град за симулация на градска среда след ядрен апокалипсис, в който имаше купища отломки и разрушени сгради. Тук той разработи техники и протоколи, и огромни машини: бронирани екскаватори, булдозери и транспортните средства ИМР-2 с телескопични стрелки и механични клещи, които бяха разположени в най-радиоактивните участъци в Специалната зона на Чернобил в началото на май. Но сега беше септември. В участък М плановете и техниката не успяха и Тараканов изпращаше хората си на сражение, въоръжени само с лопати.