Но техническите предизвикателства бяха огромни, особено това, че конструкцията трябваше да се сглоби от разстояние.10 Въпреки че развалините бяха обстрелвани с пясък и потопени в разтопено олово, радиационните нива около Блок 4 все още бяха много високи и там не можеше да се работи повече от три минути без прекъсване. Затова инженерите решиха да изградят новата постройка от готови секции, които щяха да се сглобяват с кранове и роботи.11 Времето беше малко.12 На 5 юни Горбачов даде на Славски и неговите хора срок до септември да завършат новия строеж – за по-малко от 4 месеца да се извърши един от най-опасните и амбициозни подвизи в историята на строителното инженерство. Работата започна още преди инженерите и архитектите да бяха приели някакъв изпълним проект.
За да ограничат облъчването си с радиация, екипите на Средмаш УС-605 се редуваха в зоната на двумесечни смени.13 Първата смяна, която започна на 20 май, трябваше да разчисти бъркотията, настъпила в резултат на неуспешните оздравителни опити на Министерството на енергетиката – един хаос от блокирани пътища, разбито оборудване и недовършени бетонни конструкции, – и да създаде необходимата инфраструктура за предстоящото огромно начинание.14 Трябваше да осигурят жилища, храна и санитарни възли за 20 000 души. Повечето бяха запасняци, мобилизирани от Средмаш, които станаха известни като „партизани“. Министерството на средното машиностроене считаше своите технически експерти – архитекти, инженери, учени, електротехници и дозиметристи – за незаменими. Те трябваше да бъдат защитени от прекомерно облъчване, за да могат да работят максимално дълго в зоната. Но партизаните, често на средна възраст, се възприемаха като невежи, неквалифицирани и заменими.clxxvi Хвърляха взвод след взвод на фронтовата линия, там, където беше необходимо да се изпълняват задачи ръчно в зони с висока радиация. Тези хора получаваха максималната доза за часове или минути, а после ги изпращаха вкъщи и ги заменяха с ново пушечно месо.
Най-важната задача на първата смяна беше да гарантира непрекъснат приток на железобетон – главната гаранция срещу радиация според Министерството на средното машиностроене.15 Железопътните линии и циментовите заводи, които се използваха по време на строителството на първите четири реактора в Чернобил, се намираха точно на пътя на първите облаци радиация, които се вдигнаха от Блок 4, и бяха толкова замърсени, че трябваше да се изоставят.
Преди да започне строителството, инженерите на Средмаш положиха 35-километров път и построиха деконтаминационни пунктове, железопътен възел и пристанище за приемане на товари от половин милион тона чакъл по реката, както и три нови завода.16
После инженерите започнаха да обсаждат реактора, като бавно напредваха към него зад една редица от „пионерни“ стени, за да защитят строителните работници от невидимия обстрел на гама-лъчите, идващи от вътрешността на развалините.17 На безопасно разстояние инженерите отляха кухи стоманени конструкции – широки 2,3 м и дълги почти 7 м, – които наредиха като огромни тухли върху вагони с плоски дъна. После ги поставиха около реактора с помощта на бронетранспортьори и ги бетонираха на мястото – заедно с вагонетките, като използваха помпи, разположени най-малко на 300 м разстояние. Така получените стени – високи над 6 м и дебели 7 м – хвърлиха „гама-сянка“, в която работниците можеха безопасно да престоят максимум по пет минути.18 Земната повърхност около тях беше също деконтаминирана със спрей от прахонеутрализиращ разтвор и постепенно покрита с още един пласт бетон, дебел половин метър.19
Работата беше безмилостна – продължаваше 24 часа на денонощие, седем дни в седмицата, на 4 шестчасови смени.clxxvii20 През нощта обектът се осветяваше с фенери, а отгоре – с привързан балон. Правителствената комисия измерваше напредъка на работата на строителните бригади със съветски мащаб – с обема железобетон, който се изливаше всеки ден, и оказваше непрекъснат натиск. Към средата на лятото всеки ден заводите на Средмаш бълваха астрономически количества бетон: 1000 куб. м, или 12 000 тона. Бетонът беше бързо извозван в развалините на Блок 4 с върволици от бетонобъркачки и помпени камиони, които се носеха по новите пътища със 100 км в час.21 Шофьорите трябваше да се движат бързо, защото товарът бързо се втвърдяваше на лятната жега, а и те се страхуваха от радиацията във въздуха около тях. Много скоро банкетите се осеяха с преобърнали се камиони. През юли и август втората смяна инженери от Средмаш напълниха пространството между първата пионерна стена и стените на самия Блок 4 с още бетон, отломки и останки от замърсено оборудване.22 Това бяха основите, върху които започнаха да градят нагоре. От Германия в зоната пристигнаха с влак три крана „Демаг“ с голям капацитет, включително и две механични чудовища на гъсенични вериги, закупени от Западна Германия за 4,5 милиона рубли. Те можеха да вдигнат товар, двайсет пъти по-тежък от този на обикновен кран, и се използваха за инсталиране на огромните готови стоманени конструкции, които пълнеха с още бетон, и така погребваха насипа от силно радиоактивни отломки, откъртили се от северната страна на сградата на реактора.23 Тази стена започна да се нарича „Каскадната стена“ и се издигаше на няколко реда тераси – четири колосални стъпала, всяко от които беше дълго 50 м и високо 12 м – подобно на храм на някакво отмъстително праисторическо божество. На фона на мащаба на постройката хората и машините, работещи в сянката ѝ, изглеждаха като джуджета и не можеха да останат около нея за по-продължително време. Ако се приближаха повече, моторите на бетонните помпи затъваха и спираха, а циферблатите на дозиметристите полудяваха като стрелки на компас в магнитно поле.24 Това беше явление, на което специалистите никога не можаха да дадат задоволително обяснение.