Правителствената комисия се обърна още веднъж към НИКИМТ, същата тази лаборатория в Москва, която беше предложила да се излее каша от червено цвекло върху зоната заради праха.33 Това вече се правеше. Учените измислиха още едно изобретателно и икономично решение – да се използват непотребните изрезки от текстилната промишленост, за да се направят големи постелки, пропити с евтино водоразтворимо лепило, и да се спуснат на покривите, където да се залепят върху развалините.
Когато лепилото засъхнеше, тези постелки можеха да се махнат и да отнесат със себе си радиоактивните останки, след което щяха да се заровят. Първите тестове на учените бяха успешни: с един квадратен метър постелка можеха да се извлекат 200 кг останки от височина 70 м. Но когато поискаха разрешение да използват гигантските кранове „Демаг“, за да вдигнат постелките на покрива на Блок 3, комисията отказа. Крановете бяха нужни 24 часа в денонощие за строителството на саркофага и не можеха да се пожертват. Екипът от НИКИМТ извърши втори успешен експеримент, като предложи да положи своето изобретение с помощта на вертолети, но сега пък им беше отказано разрешение да летят, защото вертикалното течение от ротора надолу към земята вдигаше прекалено много токсичен прах.
Междувременно техниците от Министерството на енергетиката решиха да разчистят отломките, като използват роботи: единият от тях, с прякор „Жокера“ и закупен от Западна Германия, беше специално предназначен за работа с радиоактивни материали; другите два бяха транспортни средства с дистанционно управление, разработени за съветската програма за изследване на Луната, но специално за случая бяха снабдени с малки ножове за гребла на булдозер.34 За да се пести време и да не се налага да се местят останките на отделни места за складиране на отпадъци, техниците решиха просто да ги хвърлят от покрива обратно в недрата на Блок 4. Но чувствителната електроника на Жокера много бързо престана да работи сред гама-полетата на участък М. Дори уредите, предназначени за употреба на повърхността на Луната, не можаха да се справят с негостоприемния нов пейзаж, с който се сблъскаха на покрива на разрушената централа. Изкуствените им мозъци пощуряха, колелата им затънаха в битума, увиснаха върху блокове мазилка или се заплетоха в собствените си кабели; един по един роботите започнаха да се запъват и накрая съвсем замлъкнаха.
На 16 септември генерал Тараканов получи кодирано съобщение, в което го викаха на заседание на правителствената комисия в град Чернобил.35 По това време Борис Шчербина вече се беше върнал като постоянен председател на комисията, след като представи на Горбачов в Москва доклада си относно причините за аварията. Заседанието започна малко след 16 ч. в облицования с олово кабинет на Шчербина в сградата на областния комитет на Партията на ул. „Ленин“. Пръв говори командирът на радиационните разузнавачи, който ръководеше операцията по разчистването над Блок 3. Юрий Самойленко, набит украинец с рошава тъмна коса и блуждаещ поглед, изглеждаше изтощен. Очите му бяха потъмнели и подпухнали. Пушеше непрекъснато.
С помощта на една скица на покривите, гъсто изписана с радиационни измервания и обозначена с червени флагчета и звездички, които показваха най-големите опасности, той обясни положението.36 Всички технически и автоматизирани средства за разчистване на отломките се бяха оказали негодни. Радиационните нива бяха извънредно високи. Но покривите трябваше да се изчистят, преди да се запечата саркофагът, и единственото хранилище за най-замърсените части на реакторните останки да се затвори завинаги. Всички други възможности бяха изчерпани. Време е, каза той, да се изпратят хора, които да свършат работата на ръка.
Настъпи мрачно мълчание.
Започваше походът на биороботите.
Войниците на Тараканов започнаха операцията след три дни, в следобеда на 19 септември.37 Набързо ги прекараха през някаква подготовка, а оборудването им беше импровизирано.
В участък М един радиолог от военномедицинския корпус проведе първоначален тест, като стъпи на покрива, облечен в експериментален защитен костюм с 10 отделни дозиметъра, които да отчитат на каква радиация е изложен. Опакован с качулка, оловна престилка, респиратор и парчета от оловен лист, смъкнат от стените на държавните кабинети в Чернобил, радиологът изтича по покрива, бързо се огледа и после метна пет лопати с графит в пропастта с останките от Блок 4. За една минута и 13 секунди той пое доза от 15 бер и беше награден с ордена „Червена звезда“. Защитното му облекло беше намалило облъчването с малко повече от една трета, но гама-полето беше толкова мощно, че от оловото нямаше голяма практическа полза. За войниците, които го последваха, най-добрата им защита оставаше бързината.