Когато накрая стана невъзможно да се работи, без да се отиде на място, техниците от НИКИМТ измислиха още едно оригинално решение. Батискафът беше 20-тонна оловна кабина с един-единствен люк от оловно стъкло, дебело 30 см.clxxxi Той висеше на 5-метров кабел от куката на крана „Демаг“. Вътре имаше достатъчно място за четири човека и кранът можеше да го вдигне във въздуха на 100 м и да го пренесе над Блок 4, така че инженерите щяха да могат да се спуснат сравнително безопасно дори и в най-радиоактивните участъци на обекта.
Планът на главния конструктор за покриването на реактора беше прост, но рискован.52 Той беше предложил да се построи покрив от 27 масивни стоманени тръби, които щяха да се положат една до друга върху греди, лежащи върху останките на стените на реакторния корпус и покрити с бетон. Но заради радиацията не можеше да се прецени колко повредени са тези носещи стени, нито да се изчисли дали ще могат да издържат тежестта на новия покрив. Ако пропаднеха, физиците се страхуваха, че може да се предизвика нова експлозия.
Когато изправиха покривната греда „Самолет“, тя беше толкова тежка, че един от главните кабели на крана „Демаг“ се скъса рязко със звук, подобен на оръдеен изстрел. Според Бочаров кранистът, който се страхуваше да не падне целият кран, скочи от облицованата с олово кабина и избяга в паника. Трябваше да минат още 24 часа, докато се смени кабелът и се намери нов кранист, който да намести секцията.
Когато Бочаров качи Борис Шчербина на наблюдателния пост на кота +67, за да покаже къде ще се постави най-голямата и най-важната греда – 180-тонния „Мамут“, който трябваше да носи покрива върху цялата южна част на саркофага, – председателят се ужаси. Той видя, че това, върху което щеше да се постави гредата, беше една купчина боклуци – не само разбити бетонни тръби, но и стърчащи останки от канцеларски мебели.
– Вие да не сте полудели? – попита той Бочаров. – Това е невъзможно. Намерете друг начин.
Но друг начин нямаше. Завършването на цялата конструкция сега зависеше от успешното инсталиране на това единствено и огромно парче стомана. Ако не станеше, трябваше наново да започнат да строят саркофага.53 Бочаров реши лично и пеша да огледа мястото, където щеше да се постави основата.
Когато настъпи късна есен, десетки хиляди „партизани“ на средна възраст от целия Съветски съюз вече бяха мобилизирани и изпратени в радиоактивните участъци на Зоната, където работеха, докато достигнат допустимата доза облъчване от 25 бер. След това ги детоксикираха и демобилизираха, но преди това ги караха да подписват декларации за поверителност и чак тогава ги пускаха да си ходят там, откъдето бяха дошли, с по една картонена книжка в ръка. Това беше официалното удостоверение за дозата радиоактивност, която бяха поели. Малцина обаче вярваха в достоверността на този документ. Преди да си тръгнат, някои получаваха награди за отлична служба и можеха да си изберат подарък: магнетофон или часовник.54 Мнозина се връщаха вкъщи и се опитваха да прочистят телата си от радиацията с помощта на водка. Независимо от триумфалните заглавия в „Правда“ и „Известия“ горчивата истина за условията, при които бяха поставени, постепенно се разпространи в села и градове из целия Съветски съюз.55 В резултат на това, когато други запасняци получаваха повиквателни за „специално обучение“, те бързо се досещаха какво означава това. Някои подкупваха мобилизационните офицери да си останат вкъщи.56 Докато отлагането на службата във войната в Афганистан струваше 1000 рубли, за Чернобил беше наполовина по-евтино. В някои палаткови лагери в Зоната командирите често трябваше да потушават бунтове на войниците. Една група от 200 естонски „партизани“, на които беше съобщено, че престоят им се удължава от два на шест месеца, се развилняха и отказаха да се върнат на работа.57 Военни патрули в Киев пък заловиха старши офицери, които бяха напуснали хората си и пияни се бяха опитали да избягат с влак.58
Но имаше и доста хора, които работеха в Чернобил доброволно, привлечени от слуховете за високо заплащане като бонус за работа в зоната с висока радиация; други отиваха от чисто научно любопитство, както и от възможността да се жертват за родината като бащите и дедите им по време на Великата отечествена война.clxxxii59
Владимир Усатенко беше на 36 години, когато на 17 октомври го мобилизираха и заедно с 80 други „партизани“ отлетя с транспортен самолет Ил-76 от Харков за Киев; после се качи на един от цял кордон камиони и накрая се озова в палатков лагер близо до централата.60
Като инженер, изпълнил дълга си към родината, служейки в съветските ракетни войски като радист, Усатенко можеше да си уреди да не ходи в Чернобил, но предпочете да не го прави. В Зоната завари пълен хаос. Навсякъде имаше войници без униформи, които сновяха нагоре-надолу като зелени мравки и изпълняваха някакви задачи, макар че старшите офицери, изглежда, нямаха представа какво точно се случва. Групи войници се мотаеха в участъците с висока радиация, чакайки заповеди или наблюдавайки как работят техните другари, очевидно без да знаят, че дозите им се увеличават.