За лекарите оцеляването на някои от най-тежко облъчените оператори беше направо чудо.8 Един електроинженер на име Андрей Тормозин беше стоял само на 120 м от реактора, когато той експлодира, а след това бе прекарал часове в силно радиоактивни участъци на машинната зала, защото трябваше да спира захранващите помпи и да угаси пламналото машинно масло. Той беше погълнал почти 1000 бер – според Гускова и другите специалисти това се равняваше на смъртоносната доза гама- и бета-радиация. Тялото му отхвърли трансплантацията на костен мозък. Получи отравяне на кръвта и лъчев хепатит и никой не вярваше, че ще оцелее. Но в края на май кръвната му картина се подобри и по някакви причини, които лекарите никога не можаха изцяло да обяснят, той се възстанови напълно.
През целия месец май Александър Ювченко, който бе чул как управляваните от приятелите му машини замлъкват една по една, също се движеше по ръба на смъртта.clxxxvi В продължение на седмици жена му Наталия се събуждаше всяка сутрин в един хостел близо до болницата със страх, че нещо може да се е случило през нощта, и караше майка си да се обажда по телефона в болницата. Беше суеверна и се надяваше, че ако тя самата не се обади на лекарите, новините за състоянието на мъжа ѝ ще бъдат по-добри. Когато гръбначният му мозък престана да функционира, лекарите го поддържаха с кръвопреливане, а Наталия обикаляше града и търсеше разни дефицитни и скъпи храни за подсилване на организма му. Носеше му сандвичи с черен хайвер, а приятелят му Саша Корол, който го посети, настояваше вместо тях да опита кетчуп. Оказа се обаче, че Ювченко не може да яде нищо, и затова го сложиха на системи.
Чак през юни гръбначният мозък на Ювченко започна да функционира отново, в кръвта му се появиха първите бели кръвни телца и вече беше повече от сигурно, че той ще живее.9
Но също така не беше изключено изгарянията от радиацията, особено по ръката и рамото му, никога да не заздравеят напълно. Затова хирурзите трябваше постоянно да изрязват части от кожата и мускулите му, за да отстранят гниещата черна тъкан от лопатката. Ужасно болезнените отворени рани на местата, където бета-частиците бяха прояли плътта на лакътя, не даваха надежда, че някога Ювченко ще може да води нормален живот.
Но през втората половина на септември лекарите разрешиха на Ювченко да си отиде за малко в новия апартамент, който семейството му бе получило от правителството в един заможен квартал близо до Московския държавен университет. Той изглеждаше изпит и отслабнал, а освен това се беше пристрастил към опиатите, които му бяха давали за облекчаване на ужасните болки от изгарянията. Лекарите се опитваха да го отучат от успокоителните, но и го насърчаваха да започне самостоятелен живот след дългите седмици на 24-часови грижи и наблюдение. Радиацията обаче далеч не беше приключила с него. Месеци след експлозията по краката и ръцете му се появяваха нови изгаряния и той отново трябваше да постъпи в Болница №6 за допълнително лечение.
Докато оцелелите пациенти с ОРС лежаха в Москва, евакуираните жители на Припят продължаваха да живеят в неяснота и не знаеха дали някога ще могат да се върнат по домовете си в изоставения Атомград. Непосредствено извън Забранената зона, в град Полесие, хиляда евакуирани граждани, които нямаха чисти дрехи и пари, трябваше по някакъв начин да се снабдяват с облекло и използваха каквото им попадне, включително хавлии и белите престилки на техниците от ядрената централа.10 Вярата им в чудодейното свойство на водката да предпазва тялото от радиация ги подтикна да разбият вратата на магазина за спиртни напитки в селото и много скоро самогонът се разменяше срещу 35 рубли за литър – на цената на хубав коняк в Киев. Междувременно държавата правеше усилия да им осигури нови работни места и училища за децата. През май съветският Червен кръст отпусна еднократна помощ от 50 рубли за всеки гражданин, евакуиран заради аварията.11 По-късно през същия месец съветското правителство осигури още по 200 рубли за всеки член на евакуирано семейство. Петнайсет касиери раздаваха милиони рубли за целта, като всяка сутрин парите се донасяха в чували от банката в една общинска служба в Полеское под надзора на въоръжени с автомати милиционери. Въпреки това през целия юни и целия юли хората се връщаха в Градския съвет в изгнание на ул. „Советская“ в Чернобил и питаха: „Кога ще можем да се върнем вкъщи?“