На 25 юли те получиха отговор: същата сутрин първите автобуси, пълни с евакуирани припятчани, тръгнаха обратно към своя град – но само като част от официална програма, – за да приберат каквото могат от апартаментите си и да потърсят компенсация за загубеното.12 Когато стигнаха до пропускателния пункт на границата на 30-километровата Забранена зона, им бяха раздадени памучни комбинезони, калцуни, респиратори Лепесток и дебели полиетиленови торби. След проверка на документите на входа на Припят им беше разрешено да престоят три-четири часа в изоставените си апартаменти и да се поразходят из града, където до бордюрите се беше натрупал жълт пясък, а в процепите по сухия асфалт беше поникнала трева. Тази първа сутрин от автобусите слязоха 69 мъже и жени и от този момент още стотици като тях се връщаха всеки ден в продължение на месеци, за да спасят каквото могат от бившите си домове.
На евакуираните беше разрешено да си вземат строго определени категории вещи.13 Големи мебели или предмети, които събираха много прах – включително килими и телевизори, – бяха забранени за изнасяне, както и детски принадлежности и играчки; с една дума, всяко нещо, което показваше радиация над 0,1 милирентгена на час. В апартаментите токът и водата бяха спрени и острата миризма на цигарен дим и човешка пот, някога изпълвала стълбищата и коридорите, сега беше напълно изчезнала. Въпреки милиционерските патрули и алармите, инсталирани на входа на всяка сграда, много хора установяваха, че апартаментите им са ограбени. Хладилниците им бяха пълни с гниещи останки от храна, купени за първомайските празненства в началото на дългото и горещо лято. Някои едва сдържаха сълзите си, като гледаха изоставените си вещи, които стояха в мръсните им стаи, и си мислеха, че може никога повече да не ги видят.14
Беше през септември, когато Наталия Ювченко се върна в двустайния апартамент на „Проспект на строителите“, където тя, Александър и техният син по-рано бяха живели.15 Намери количката на Александър, която лежеше счупена на входа на стълбището, а после се качи горе, изпълнена със страх заради това, което може да завари. Но когато стигна до апартамента, всичко си беше на мястото точно както го беше оставила. Първото нещо, което видя, беше забравеният кашон с прясно мляко, който Саша Корол беше донесъл за момченцето сутринта на евакуацията; той все още стоеше на седалката на велосипеда на Александър. Не взе много неща: малко снимки и диапозитиви, включително една снимка, на която тя и Александър позираха с шапки на рождения му ден предишната година, както и смешните стихчета, които техният съсед беше написал вечерта специално за случая. Другите съкооператори си вземаха наслуки пластмасови торбички с научнофантастични романи, прибори за хранене и др., обхванати от някаква трескава вътрешна борба между сантименталното и полезното.16 Всеки посетител имаше на разположение максимум четири часа престой в сградата, през които трябваше да реши какво да спаси от предишния си живот, а после трябваше да се качи обратно в автобуса и да си тръгне. Валентина Брюханова, която сега живееше в село Зелени Мис на брега на реката и работеше на две смени в централата, докато съпругът ѝ беше затворен в килия в КГБ, си взе най-ценните за нея неща: две кристални чаши, които им бяха подарили за 25-годишнината от сватбата, семеен портрет, когато синът им беше още малък, любимото астраганено палто, което впоследствие даде на една съседка, и няколко книги, които избърса с оцет, надявайки се, че така ще неутрализира радиацията.17
Често групите от посетители на Припят се връщаха късно през нощта и на дозиметричния пункт в периметъра на зоната принадлежностите им бяха проверявани от млади студенти по ядрено инженерство във филиала на Московския инженерно-физичен институт (МИФИ) в Обнинск.18 Те стояха на бариерите по всяко време, като размахваха дозиметрите си над кашони с порцеланови сервизи, магнетофони, книги, фотоапарати и всякакви други дреболии.19 Когато вещите на някои се оказваха много замърсени, те се опитваха да подкупят студентите с пари на ръка или с друго разменно средство, което широко се използваше в Забранената зона – водката. Младите студенти се учудваха, че дори бивши служители на Чернобилската централа не знаеха за опасностите от радиоактивния прах. Често ги изненадваха и разни подозрителни непознати, които изникваха от сенките и предлагаха кашони с алкохол срещу няколко минути тършуване в купищата конфискувани вещи, които щяха да предлагат по пазарите за втора ръка стоки извън Зоната.
Посещенията в изоставения град продължиха точно четири месеца и престанаха на 25 октомври 1986 г.20 Дотогава в апартаментите си в Припят бяха идвали 29 496 души. Някои от тях се бяха връщали по няколко пъти, но имаше и такива, които не си бяха ходили нито един път, и техните вещи останаха непотърсени. Градският съвет планираше програма за още посещения през есента на следващата година, но правителствената комисия не разреши.21 Според едно постановление се предвиждаше компенсация за загубено имущество, която трябваше да се плати на евакуираните: еднократна сума от 4000 рубли за един човек и 7000 рубли за двучленно семейство. По това време един лек автомобил струваше 5000 рубли, стига човек да има късмет да се сдобие с него. Всеки ден през цялото лято Изпълкомът получаваше молби за компенсации и към края на годината заявленията от жителите на Припят за загубено имущество поради пораженията, нанесени от мирния атом – без да се смятат колите, гаражите, дачите и моторниците, – възлязоха общо на 130 милиона рубли. Същата есен в мебелните магазини в Киев настъпи продължително оживление, защото евакуираните се опитваха отново да съградят живота си и това започваше с един плах стремеж да заместят всички основни притежавани от тях неща с нови.