В Чернобил правителствената комисия беше твърдо решена да се справи с всички трудности, свързани с управлението на електроцентралата в сърцето на радиоактивната зона. В началото на октомври първият реактор беше въведен в експлоатация и новият директор обяви план за скорошно пускане на втория реактор за производство на електричество.34 Блок 3 беше толкова замърсен, че специалистите от института „Курчатов“ бяха единодушни, че пускането му в действие ще е много скъпо и пагубно за здравето на много оператори.35 Но възраженията им бяха отхвърлени и третият чернобилски реактор беше планиран да се свърже с електропреносната мрежа през второто тримесечие на 1987 г. Комисията дори разпореди да се възстанови строителството на пети и шести реактор, което, макар и в напреднала фаза, беше преустановено още в нощта на аварията.36
Междувременно вестник „Правда“ съобщи, че са разработени амбициозни планове за построяване на нов Атомград за работниците и техните семейства, които щяха да управляват възстановената ЧАЕЦ.37 Това щеше да бъде нов град на бъдещето, отговарящ на изискванията на ХХI в.; щеше да бъде разположен на 45 км североизточно от Припят, сред гори на далечен бряг на р. Днепър. Наречен Славутич, този град щеше да бъде снабден с модерни съоръжения и за интегрирането му с природната среда щяха да се положат особени грижи. Основните сгради щяха да се построят около площад с пазар, където се предвиждаше да се постави статуя на Ленин, а недалеч да има музей, посветен на героите на Чернобил.
В Москва пропагандният разказ за катастрофата сега се фокусираше върху безстрашната саможертва на огнеборците от Чернобилската АЕЦ и припятските бригади под командването на майор Телятников. През септември на първа страница на вестник „Известия“ се появи снимка на Телятников – все още с опадала от лъчевата болест коса – със заглавие „Благодарим ви, герои на Чернобил!“. Държавните медии съобщиха, че Телятников и командирът на вертолетните войски генерал Антошкин са получили най-високата държавна награда – званието „Герой на Съветския съюз“. Двамата млади лейтенанти, Владимир Правик и Виктор Кибенок, които бяха извели хората си на покрива на реакторния корпус, за да излеят вода върху останките от горивни комплекти и парче горящ графит, получиха същата награда посмъртно. Ръководителите на Средмаш УС-605, които построиха саркофага, получиха званията „Герой на социалистическия труд“. Когато на Телятников отново му порасна червеникавата коса, той беше изпратен в чужбина, където го посрещаха като звезда. Получи награди от свои колеги огнеборци от САЩ и Великобритания, даде интервю за списание „Пийпъл“, а в Лондон беше приет от министър-председателката Маргарет Тачър.
През януари следващата година на една церемония, предавана по телевизията, посивелият апаратчик и почетен ръководител на СССР Андрей Громико произнесе реч, в която възхвали огнеборците, ликвидаторите от въоръжените сили и строителните началници от Средмаш, погребали тлеещия реактор с пясък и бетон. „Десетки и десетки милиони хора от целия свят, от близо и далеч, следяха с надежда вашата ударна работа“, каза той.38 „Този подвиг е масов подвиг, подвиг на целия народ... Да, Чернобил беше една болка, която ние понесохме заедно. Но тя се превърна в символ на победата на съветския човек над природата... В същото време нашата Партия изразява почитта си към всеки отделен човек. Няма безименни герои. Всеки един от тях има собствено лице, собствен характер, свой собствен уникален подвиг.“
Въпреки това някои герои се оказаха по-равни от други.clxxxvii Все още нямаше публично признание на заслугите на инженерите и операторите от ЧАЕЦ, които бяха загасили пожарите и бяха предотвратили нови експлозии в турбинната зала, или пък за онези, които напразно се бяха мъчили да охладят обречения реактор, работейки сред смъртоносни полета от гама-радиация. Няколкото награди на служители от централата бяха раздадени при пълна секретност.39 По някое време секретарят на ЦК Анатолий Добринин, отговарящ за външните работи, посети ранените оператори в отделенията на Болница №6, но посещението му не беше отразено в пресата.40 Вместо признание за героизма на близките им семействата на Александър Акимов и Леонид Топтунов бяха уведомени, че съгласно чл.6, алинея 8 от украинския Наказателен кодекс обвиняемите няма да бъдат съдени единствено поради тяхната неотдавнашна смърт.41
През цялата зима на 1986 г. изпадналият в немилост директор на ЧАЕЦ Виктор Брюханов остана затворен в КГБ в Киев в очакване на съдебния процес. Не му се разрешаваха посетители, но един път в месеца съпругата му Валентина му носеше петкилограмов колет с храна, в който имаше колбаси, сирене и масло.42 От време на време при Брюханов слагаха съкилийник – някой фалшификатор или крадец, – но в повечето време той прекарваше безкрайни седмици в самота и убиване на времето в четене на книги от затворническата библиотека или в учене на английски език.43 За известно време на Валентина разрешаваха да му носи английски вестници, докато един ден синът му написа тайно съобщение от четири думи в един от тях: „Обичам те, татко.“44 Веднага след това тази привилегия му беше отнета.