На 18 април същата година се проведоха местни избори за новия Атомград в Славутич, припятската администрация официално бе разпусната и документално градът престана да съществува. След като беше работила в Забранената зона близо цяла година почти без почивен ден, Проценко беше прехвърлена на нова работа в Киев. В знак на признание за всичко, което беше понесла през дългите месеци след аварията, най-после ѝ разрешиха да стане член на Партията. В края на годината Проценко постъпи в болница в Киев и прекара там повече от месец със симптоми на нещо, което лекарите дефинираха като „нервно напрежение“ от преумора. В болничното ѝ досие вписаха следната диагноза: „Обикновено заболяване. Не е свързано с йонизираща радиация.“54 В Припят празната сграда на Изпълкома стана централа на стопанско обединение „Комбинат“ – едно ново държавно предприятие, създадено да управлява дългосрочни изследвания и дейности, свързани с ликвидирането на последиците от аварията в 30-километровата зона.55 Като единствени господари на празния град, новите власти отвориха отново главния плувен басейн в града, за да осигурят на ликвидаторите място за отдих, и откриха експериментално стопанство в градските парници, където ентусиазирани техници със специални градинарски способности отглеждаха ягоди и краставици в радиоактивната почва.56
Прочистването на вътрешността на 30-километровата зона продължаваше, но духът на десетките хиляди ликвидатори, изпратени да изпълнят опасната и явно безкомпромисна задача, все повече спадаше.cxciii57 Прахът от силно замърсените участъци се връщаше там, където вече беше почистено, и така седмици труд отиваха на вятъра.58 Изглежда, че работата на комбината вървеше добре, но в един момент КГБ научи, че неговите специалисти докладват стойности само от най-чистите участъци и по този начин занижават реалните нива на радиация в града повече от десет пъти. Тайните агенти също така отбелязваха, че храната на ликвидаторите е лоша; няма мерки за безопасност от радиация; не се изплащат навреме заплатите на работниците, а едно депо за радиоактивни отпадъци непрекъснато се наводнява от реката. В крайна сметка управителите на комбината получиха порицание от Партията за толериране на шуробаджанащината, кражбите и пиянството.59
Междувременно грабежите в Зоната добиха индустриални мащаби и много често се организираха от самите ликвидатори, нерядко и със съучастничеството на техните командири.60 Една нощ офицерът по радиационно разузнаване Александър Логачов с изумление видя как група изменили на дълга си войници товарят един след друг камиони с газови печки и строителни материали, които бяха взели от един силно радиоактивен склад в сянката на централата.61
– Хей, момчета, да не сте полудели? – извика им той, но въпреки това те продължиха и на разсъмване два огромни тежкотоварни самолета „Антонов 22“, пълни с токсична контрабанда, излетяха към Сибирската военна област. Самият лейтенант Логачов доста скоро се присъедини към краденето, но все пак той беше професионалист и обеззаразяваше крадената стока, преди да я изнесе извън периметъра на Зоната.
В Припят автомобилите и мотоциклетите, изоставени от бягащите жители – повече от 1000 на брой и струпани в центъра на града, – станаха жертва на мародерите, които крадяха предните им стъкла и разбиваха каросериите.62 Някои от колите бяха иззети за транспортиране на учениците и техниците в Зоната и ги подредиха в импровизиран кортеж от ярко боядисани лади, жигули и москвичи. Таваните и вратите на всеки автомобил бяха маркирани с цифри, оградени с бял кръг, а подробна информация за това кой използва такъв автомобил и закъде, се отбелязваше от Мария Проценко в дневник, който тя съвестно води до последния ден на работното си място. Стотиците автомобили и други превозни средства, които останаха, защото бяха много замърсени и не можеха да се върнат на собствениците им, бяха преместени в зоната за радиоактивни отпадъци, където ги смачкваха и изтласкваха с булдозери в един трап, след което ги заравяха.
Когато през април 1987 г. наближи първата годишнина от аварията, в Москва членовете на Политбюро обмисляха да предприемат серия пропагандни мерки с цел да се представят в най-добра светлина усилията на СССР за справяне с катастрофата.63 Предложенията включваха идеи за истории, които да се разказват по телевизията, в научния печат или в публикации за разпространение в чужбина. Официалният съветски доклад до Международната агенция по атомна енергия съдържаше 70 страници подробна радиомедицинска информация, предоставена от д-р Ангелина Гускова и нейните колеги, включително колективната доза радиация, която очакваха да се поеме от 75 милиона души в западните райони на СССР вследствие на аварията.64 Но в доклада нямаше прогноза за общия брой допълнителни смъртни случаи и заболявания, които замърсяването можеше да причини. Тези пропуски бяха попълнени от западни специалисти с оценки, които вбесиха съветските лекари.65 Робърт Гейл съобщи на пресата, че може да се очаква да умрат още 75 000 души от ракови заболявания, директно причинени от последиците от аварията, като 40 000 от тях ще бъдат от СССР, а останалите – от други страни.66