– Идвам от Академията – каза той. – Просто се отбих за малко да те зърна.
Това беше последният път, когато тя го видя жив.
На следващия ден по обед синът на Легасов Алексей се върна от работа в семейния им дом на ул. „Пехотная“ №26 и откри тялото на баща си, което висеше над стълбата с примка около врата.52 Не беше оставил бележка. Когато един колега от института „Курчатов“ провери кабинета на Легасов за радиоактивност, установи, че всичките му принадлежности са много замърсени и не могат да се върнат на семейството му.53 Бяха събрани в няколко големи пластмасови торби и после погребани. Скоро след това, когато един чиновник посети Анатолий Александров в кабинета му, за да обсъдят кандидатите, които трябваше да поемат някои от задълженията на Легасов, 85-годишният директор се срина и извика:
– Защо ме изостави той? Ох, защо ме изостави?54
Две седмици след смъртта на Легасов съветският министър на здравеопазването произнесе встъпителна реч на една международна конференция, посветена на медицинските последици от аварията, която се състоя в Киев, и на нея присъстваха представители на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) и Световната здравна организация (СЗО).55
За пръв път съветски специалисти признаха, че по време на аварията в най-силно замърсените райони в Украйна, Беларус и Русия са живеели 17,5 милиона души, от тях 2,5 милиона деца под 7 години. До края на 1986 г. 696 000 души са били прегледани от съветските медицински власти. Но официалният брой смъртни случаи, настъпили вследствие на аварията, който беше съобщен в началото, оставаше непроменен от предишната година, т.е. 31 души. Здравният министър заяви, че не са открили нито един случай на увреждане сред гражданското население заради радиацията.
– Трябва определено да заявя – каза той на делегатите, – че днес можем да сме сигурни, че аварията в Чернобил не е оказала вредно въздействие върху здравето на хората.
Но съветските граждани вече нямаха доверие в своите учени. Дори две години след аварията младите двойки в Киев се страхуваха да имат деца и хората си обясняваха всяка даже незначителна болест с радиацията.56 Украинският вестник „Правда“ започна да публикува седмичен бюлетин за радиацията в три големи града, разположени най-близо до централата, който, подобно на прогнозата за времето, редовно се актуализираше. Но мандарините на атомната индустрия все още не можеха да оценят степента, в която бяха изгубили общественото доверие.57 Те бяха свикнали с положението си на обожавани икони на социалистическата утопия и макар да виждаха, че към тях вече се отнасят враждебно и подозрително, продължаваха да държат на своите възгледи с откровено презрение.
В изявлението си на една пресконференция в заключителния ден на медицинския форум в Киев директорът на Института по биофизика остро разкритикува онези учени, които публично бяха изказали предположението, че вследствие на аварията ще има хиляди заболели от рак. „Те нанасят големи вреди, защото забравят, че съществуват много променливи“, каза той.58 „Никога не говорим за брой случаи. Това е неморално.“
Той отрече съобщенията за заболявания, причинени от дългосрочните последици от експлозията, като резултат на нов психологически синдром, който нарече „радиофобия“.
За последните управници на СССР най-деструктивните сили, които експлозията в реактор №4 беше отприщила, не бяха радиологически, а политически и икономически. Радиационният облак, който се разпространи из цяла Европа и направи невъзможно да се скрие катастрофата, принуди и най-упоритите консерватори в Политбюро да приемат прословутата откритост на гласността на Горбачов. Генералният секретар разбра, че секретността, некомпетентността и стагнацията бяха разклатили дори управлението на ядрената индустрия, и това го доведе до убеждението, че цялата система е прогнила.59 След аварията, объркан и ядосан, той се изправи пред необходимостта да направи наистина драстични промени и се посвети изцяло на перестройката в отчаян опит да спаси социалистическия експеримент, преди да е станало твърде късно.
Но след като Партията разхлаби яката си хватка върху информацията, вече стана невъзможно да се възстанови предишната степен на контрол. Най-напред се започна с по-открито отразяване на Чернобил – новините в „Правда“ и „Известия“ бяха последвани от документални филми по телевизията и лични разкази в популярни списания – и това се разшири в открити дискусии на дълго цензурирани социални проблеми, включително употребата на наркотици, епидемията от аборти, войната в Афганистан и ужасите на сталинизма.60 Отначало бавно, но после с набираща инерция съветското общество започна да осъзнава колко дълбоко е било заблуждавано – не само за аварията и нейните последици, но също и по отношение на идеологията и ролята на личността, на чиято основа беше изградено тяхното общество. Аварията и неспособността на правителството да защити населението от нейните последици напълно разбиха илюзията, че СССР е глобална суперсила, разполагаща с най-модерната технология, която води света напред. Когато опитите на държавата да прикрие истината за случилото се излязоха наяве, дори най-лоялните граждани на СССР осъзнаха, че техните ръководители са корумпирани и комунистическата мечта е една измама.