Вътре в СССР етническото разделение и опозицията срещу управлението на Москва набираха скорост в обстановка на постоянен дефицит и свиваща се икономика. Навсякъде в 15-те републики имаше бунтове и гражданско неподчинение. В Литва 16 000 души обградиха Игналинската АЕЦ, където двата нови реактора РБМК-1500 бяха предизвикали народния гняв и сложиха началото на протести, които не след дълго доведоха до обявяване на независимостта на трите прибалтийски републики.76 В Минск 80 000 души отидоха до централата на беларуското правителство с искане да бъдат преместени от замърсените територии.77 „Нашите ръководители са ни лъгали цели три години – каза един демонстрант на съветски репортер. – А сега изоставиха тази прокълната от Господ земя.“
На Запад общественото доверие в ядрената енергия – което, между впрочем, никога не се възстанови напълно след „Три Майл Айлънд“ – окончателно рухна след експлозията в реактор №4. Катастрофата отприщи вълна от всеобщо недоверие в целия свят и срещу атомната промишленост се надигна голяма опозиция.78 Дванайсет месеца след аварията правителствата на Швеция, Дания, Австрия, Нова Зеландия и Филипините обещаха напълно да се откажат от ядрените си програми, а други девет или прекратиха, или отложиха плановете си за строителство на реактори. Според проучвания на общественото мнение след аварията в Чернобил две трети от населението на света е било против развитието на ядрената енергия. Съединените щати бяха изправени пред пълен провал на строителството на атомни реактори, а в международната лексика самото име на украинската централа стана нарицателно за технически недостатъци и напълно оправдана подозрителност към официалната информация.79
В Украйна съветското Министерство на енергетиката продължаваше да строи нови ядрени централи и това насъбра мощна регионална опозиция срещу Москва.80 Киев поиска да се спре работата върху спорната централа в Крим, но въпреки всичко строителството продължи до момента, когато местните власти разрешиха стачките и прекъснаха финансирането на проекта от държавната банка. На 1 март 1989 г. Върховният съд на Украйна прие серия от мащабни мерки за защита на околната среда в републиката, между които и споразумение за затваряне на три от останалите реактори в ЧАЕЦ в рамките на пет години. На 2 август украинският парламент наложи мораториум върху строителството на нови АЕЦ в Украйна. В Москва Министерството на енергетиката беше принудено да се занимае с въпроса кой ще контролира мрежата от ядрени реактори в СССР, ако вземането на решения внезапно премине в ръцете на отделните републики.
В Забранената зона хиляди тонове останки от реактора, от радиоактивната почва, мебели, растителност, автомобили и оборудване бяха погребани в около 800 хранилища за отпадъци, известни като „могильники“, или „погребални могили“.81 Това бяха бетонирани окопи, ями и хълмчета, напоени с полимерни разтвори и после засадени с трева. Но лабиринтът от ядрени бунища беше изкопан набързо и не се поддържаше добре. Никой не контролираше какво се заравя там и в началото на 1990 г. за ликвидацията вече не достигаха хора. Много от запасняците, на които беше казано, че ги изпращат в Чернобил, отказваха да отидат, макар че им предлагаха двойни заплати и премии, които директно щяха да се внасят в банковите им сметки.82 Продължаващите мобилизации предизвикваха протести и в края на краищата съветските военни власти решиха да прекратят изпращането на войници в Зоната. През декември 1990 г. ликвидацията окончателно спря.
Към края беше почти невъзможно да се изчисли общият брой на ликвидаторите, служили в Забранената зона. Това отчасти се дължеше на факта, че съветското правителство фалшифицираше цифрите. В началото на 1991 г. 600 000 мъже и жени от целия СССР бяха взели участие в прочистването на радиоактивния ад около реактор №4 и бяха официално признати за чернобилски ликвидатори.83 Като признание за тяхната служба мнозина получиха специални лични карти и голям емайлиран медал с гръцките букви алфа, бета и гама, разположени около алена капка кръв. Всички разбраха, че подобно на ветераните от Великата отечествена война, тяхната саможертва им беше осигурила доживотна грижа от родината. В Киев съветското Министерство на здравеопазването откри специализирана клиника – Всесъюзен научноизследователски център за радиационна медицина – за лечение на всички, облъчени с радиация.84 Но когато първите демобилизирани ликвидатори започнаха да се разболяват и да идват в клиниките с оплаквания, които изглеждаха необясними, непредвидими или преждевременни, съветските лекари не бяха склонни да свържат симптомите им с тежките условия на работа в 30-километровата зона.cciv85 Банкрутиралата държава не беше в състояние да осигури специализираните грижи, които беше обещала, на повече от половин милион нови потенциални пациенти, така че лекарите пишеха бележките си с шифър, а медицинските им архиви бяха засекретени. С изключение на най-тежките случаи, всичките останали получаваха същата диагноза като тази на Мария Проценко: обикновено заболяване; не е свързано с йонизираща радиация.