В началото на декември 1991 г. в референдум, обявен от парламента в Киев четири месеца по-рано, украинският народ гласува за обявяване на независимост от СССР и Михаил Горбачов загуби битката за запазване на Съюза с 12-те останали съветски републики. След неуспешен опит за реакционен преврат през август той за кратко възвърна позицията си на държавен глава, но му оставаше единствено да наблюдава как руският президент Борис Елцин му отнема правомощията, като накрая обяви, че прекратява дейността на комунистическата партия. На Коледа Горбачов се появи по телевизията и произнесе прочувствена реч за своята оставка и за последен път червеното знаме на СССР беше спуснато от пилона над Кремъл. Сред хаоса на сриващата се империя по-голямата част от жените и мъжете, участвали в битката за Чернобил, бяха забравени. Те бяха последните защитници на една нация, която, изглежда, беше изчезнала за една нощ.
През следващите години мнозина от преживелите катастрофата станаха инвалиди, когато достигнаха средна възраст; поразиха ги най-различни комбинации от симптоми – високо кръвно, перде на очите, проблеми с бъбреците, хронична умора. Капитан Сергей Володин, първият пилот на вертолет, отишъл на мястото на аварията и неволно прелетял през облака от радиоактивна пара, идваща от реактора, разви страх от височини и се премести на работа във военновъздушната администрация.86 Онези, които не бяха в състояние да работят, живееха с намаляващи държавни пенсии и трудно намираха медицинска помощ. Някои умряха от сърдечни болести и увреждания на кръвта, включително левкемия, в болници в Киев и Москва.87 Майор Телятников, командващ огнеборците в нощта на аварията, почина през декември 2004 г. на 53-годишна възраст от рак на челюстта.88 За други психологическото бреме на оцеляването след аварията в комбинация с последвалия безпомощен живот в един драматично променен свят се оказа непоносимо.89 Електроинженерът Андрей Тормозин, който по чудо оживя след облъчване със смъртоносна доза радиация, неуспешна трансплантация на гръбначен мозък и отравяне на кръвта и излезе жив от Болница №6, по-късно изпадна в депресия и умря от пиянство.
Почти две десетилетия след аварията, през февруари 2006 г., се срещнах с физика Вениамин Прианичников в едно празно кафене близо до блока, където живееше.90 Той беше едър 62-годишен мъж, облечен в костюм с жилетка и с вратовръзка на точки. Беше енергичен, говореше с приповдигнат тон и езикът му изобилстваше с метафори и плосък хумор. Спомняше си съвсем ясно и точно петната от графит върху листата на ягодите на жена му, както и борбата с Китайския синдром в подземието на Блок 4. От петимата мъже, които бяха измервали радиацията и температурата в недрата на реактора в най-ужасните дни на май 1986 г., той ми каза, че четирима вече са умрели. „Така че оцеляха двайсет процента – рече той с мрачна усмивка. – Ако смятате и мен.“
Оцелелите ликвидатори продължиха да живеят със страх, че са се върнали от бойното поле със смъртоносни рани, които никой никога няма да види. „Ние знаем, че невидимият враг ни разяжда отвътре като червей“, каза генерал Николай Антошкин, чиито екипажи се бяха борили да загасят ядрения ад с вертолетите си.91 „За нас войната продължава и малко по малко ние изчезваме от този свят.“
Когато през 2006 г. посетих Александър и Наталия Ювченко в апартамента им недалеч от Московския държавен университет, ръцете и гърбът на инженера бяха покрити с лилаво-червени белези от многобройните операции за присаждане на кожа.92 На 15-ата той беше спрял да ги брои. След изписването му от Болница №6 Ювченко се бе върнал на работа възможно най-бързо, но после беше прекарал седмици в една болница в Германия, където го лекуваха военни лекари. Оттогава всяка година трябваше да си прави двуседмични изследвания. Наскоро бе започнал нова работа, която го беше върнала към неговата област – ядреното инженерство, – и то за пръв път след 1986 г. Той с удоволствие пътуваше в командировки в Украйна, където посещаваше останалите атомни централи и отново работеше със старите си колеги още от университета в Одеса.