Много от сградите бяха останали незащитени от набезите на природните стихии – вода, лед и разяждащи лишеи – и имаше опасност да се срутят.2 На ул. „Спортивная“ входът на един жилищен блок беше откъснат от огромни паднали бетонни панели. Мародери и плячкаджии бяха задигнали всяко парче метал и в стаите бяха останали само тъмни силуети на изчезнали радиатори, а по улиците имаше дупки на местата, където дълбоко под земята бяха изтръгнати стоманени тръби и кабели. В блоковете на „Ленински проспект“ стълбищата бяха покрити с килим от счупени стъкла и парцаливи, прашни и безцветни листове хартия, отлющени от тапети за спални. На четвъртия етаж на блок 13/34, който гледаше към ул. „Курчатов“, входната врата на дома на Брюханови беше измъкната от пантите и лежеше в антрето под дебел пласт бледосив прах. Големият ъглов апартамент беше почти гол и в него имаше много малко неща, които подсказваха кой е живял тук преди: детска снимка на стар автомобил, залепена на плочките на тъмната баня, а на кухненския под се търкаляше обувка с висок ток. Но от балкона на една от стаите, която гледаше към площада, над дърветата все още се виждаха думите върху покрива на отсрещния десететажен блок: „Нека атомът да бъде работник, а не войник!“
На три километра оттам се виждаха застиналите строителни кранове над пети и шести реактор на Чернобилската централа, които бяха спрели, когато се прекрати работата в нощта на аварията. Но в основната част на централата един призрачен персонал продължаваше да работи. Когато новата независима република Украйна започна да получава първите сметки за електричество, произведено в Русия, правителството промени решението си да затвори останалите три реактора, а последният от тях остана да работи до 2000 г. Оттогава един намаляващ трудов колектив се занимаваше с охлаждането, постепенното спиране и демонтиране на трите енергоблока и всеки ден отиваше на работа със специален електрически влак на един час път от Славутич.
Когато една сутрин в дълбока зима посетих за пръв път Чернобилската централа, отоплението беше спряло и вътре в комплекса беше ужасно студено.3 Горе, на кота +10, на „мръсната“ страна на санитарния пункт, в прозорците навяваше лек сняг и двама мъже в бели комбинезони и дебели палта вървяха бързо по деаераторния коридор, а от дъха им се образуваха облачета. В Контролна зала №2 трима инженери стояха на пултовете си, пушеха цигари и приглушено говореха по телефоните. Много от бутоните и съобщителните аларми на пултовете бяха запечатани с хартиени етикети, на които пишеше „Не работи“. В средата на контролното табло с много дупки, което някога беше трепкало и отчитало данни от реактора, малка цветна видеокамера показваше части от машинната зала, където бавно демонтираха гигантските турбини. По-нататък на запад по дългия коридор, който някога беше свързвал всичките четири блока на централата, призрачният персонал се изпари. Вътре в замъглените машинни зали на спящия корпус на Блок 3 тегнеше потискаща тишина. Подовете все още бяха покрити с пожълтелите постелки, сложени още през 1986 г. по време на деконтаминирането. През мръсните прозорци се процеждаше бледосива светлина; от тавана висяха тежки тръби, а влажният въздух беше пропит от остра миризма на озон и машинно масло.
Оставаше още една стълба и един коридор без прозорци, след което беше невъзможно да се върви по-нататък. Усещаше се присъствието на нещо невидимо, но близко – нещо чудовищно. Плетеницата от тръби, които минаваха отгоре, изведнъж свърши и във въздуха се показаха срязаните им краища точно до нещо, което някога е било вход към коридора, а сега беше запечатано с дебел бетон. Срещу тази стена, около която имаше някаква гъста течност, стоеше червен мраморен паметник с бронзов барелеф – тъмна фигура на човек с цилиндрично кепе на работник в централата, а едната му ръка беше протегната тревожно напред, сякаш търсеше помощ, която никога нямаше да дойде.ccv Това беше надгробието на Валерий Ходемчук, първия загинал вследствие на експлозията в Блок 4.