Въпреки че недостатъците на конструкцията бяха внимателно прикривани по време на строителството ѝ, Боровой и екипът му откриха дупки в стените, през които можеше да премине човек, както и процепи, в които можеше да проникне вода или да излезе радиоактивен прах. Те се страхуваха, че останките на бетонния скелет на Блок 4 вътре в саркофага могат скоро да се срутят.31 Когато извикаха Боровой в Москва, вече беше станало ясно, че трябва да се намери друго средство за защита на света от останките на все още горещия реактор.
Бившият директор Виктор Брюханов излезе от затвора на 11 септември 1991 г., след като излежа пет години от десетгодишната си присъда, като по-голямата част от времето прекара в наказателната колония в Донецк.32 Беше освободен предсрочно за добро поведение съгласно правилата на съветската съдебна система и му беше разрешено да прекара последните месеци от наказанието си в принудителен труд – известен като „химия“ – в Уман, един град близо до Киев, където беше съпругата му Валентина. Брюханов излезе от затвора на 55 години и изглеждаше измършавял и сломен. Хубавото чешко палто, което Валентина му бе купила, след като се премести в Киев, висеше на него като чувал.33 Когато се върна вкъщи, тя го разведе из новия им апартамент в същия комплекс в града, където бяха настанени много от неговите заболели колеги и служители инвалиди. По това време комлексът беше известен като „Малкия Припят“. Валентина го представи и на двете му внучки, които никога не беше виждал.
Брюханов се появи в един напълно променен свят. Неизменните принципи на Партията, на която така предано бе служил, се разпадаха, а дори и мрачната му слава на човека, отговорен за катастрофата в Чернобил, се размиваше сред разкритията на още по-големи и нечувани престъпления. На 26 декември 1991 г. председателят на Колегията по наказателни дела към Върховния съд на СССР изпрати писмо от два реда на адвоката на Брюханов в Москва, в което го уведомяваше, че молбата за обжалване на присъдата на клиента му се връща, без да е разгледана, защото държавата, която я е издала, вече не съществува.34
Отначало Брюханов копнееше да се върне в Припят и въпреки всичко, което му се беше случило, се надяваше да намери нова работа в построената от него централа.ccix35 В края на краищата Виталий Скляров, саркастичният бивш апаратчик, който все още наблюдаваше украинското Министерство на енергетиката, а сега беше член на независимото национално правителство, намери работа на Брюханов в отдела за международна търговия към министерството в Киев.36 В началото на 1992 г. той тихомълком се върна на работа като един забравен човек.
От наказаните заради аварията служители в ЧАЕЦ сваления директор освободиха последен.37 Коваленко и Рогожкин бяха подали молби за предсрочно освобождаване, които бяха уважени по-рано, и те вече се бяха върнали на работа в реактора. Бившият инспектор по ядрена безопасност Лаушкин също беше освободен, но много скоро след това почина от рак на стомаха.38 Главният инженер Николай Фомин никога не можа да се възстанови напълно от шока след аварията. Две години след ареста му, през 1988 г., той беше диагностициран с „реактивна психоза“ и преместен в психиатрична болница. През 1990 г. Фомин беше предсрочно освободен по здравословни причини и назначен отново в Калининската АЕЦ на север от Москва.39 Но дори и тогава психическото му състояние остана нестабилно.
Заместник главният инженер диктатор Анатолий Дятлов прекара затворническите години в оспорване на присъдата на съветския съд; пишеше писма, даваше интервюта от затвора, опитвайки се да направи публично достояние това, което беше научил за дефектите на реактора тип РБМК, и да изчисти своето име и името на персонала.40 Той писа директно на Ханс Бликс от МААЕ във Виена, за да го запознае с недостатъците на техния технически анализ; писа също и на родителите на Леонид Топтунов и им разказа как техният син е останал на поста си и се е опитвал да спаси повредения реактор, а после е бил несправедливо обвинен, че е причинил аварията. Той обясняваше, че реакторът не е трябвало да бъде пускан в експлоатация, а Топтунов и неговите колеги са жертва на съдебно прикриване. „Дълбоко ви съчувствам и скърбя заедно с вас – писа Дятлов. – Няма нищо по-непоносимо от загубата на собственото дете.“