В затвора Дятлов продължи да страда от ужасните рани от радиацията, след като в нощта на аварията беше бродил сред развалините на Блок 4; през октомври той също беше предсрочно освободен заради влошеното си здраве.41 От апартамента си в Троешчина губещият сили инженер продължи кампанията си за разкриване на истината за конструктивните дефекти на реактора и начина, по който аварията е била замазана от академик Легасов и съветската делегация в МААЕ.
Независимо от публикуването на популярни разкази, като например „Чернобилска тетрадка“ на Григорий Медведев, в които се оспорваше официалната версия за случилото се, докладите на правителствената комисия за причините на аварията останаха секретни и общественото отношение към събитията не се промени – един напълно сигурен реактор е бил взривен от некомпетентни оператори. Но когато веригите на секретната държава все повече се разхлабваха, истината за причините на експлозията в Блок 4 най-после започна да изплува. Въпреки съпротивата на НИКИЕТ и Министерството на атомната енергия независимият Държавен борд за ядрена безопасност започна, макар и със закъснение, собствено разследване за причините на аварията.42 Бордът потърси консултации със средния конструкторски състав на РБМК и бивши специалисти от ЧАЕЦ. Ръководителят на разследващия борд започна активна кореспонденция с Дятлов относно събитията, непосредствено довели до взрива. Някои отделни документи, изпратени от съветските власти до МААЕ, вече бяха започнали да разклащат официалната версия, а през юли 1990 г. един високопоставен член на първата съветска делегация във Виена публично призна, че конструкторите са основните виновници за катастрофата, докато действията на операторите са изиграли само второстепенна роля.43
Докладът, който Бордът за ядрена безопасност изпрати на Съвета на министрите на СССР през януари 1991 г., беше в пълно противоречие с версията на Легасов пред МААЕ през 1986 г., според която една деликатна част от оборудването е била взривена от некадърни оператори, които са нарушили поредица от изключително важни правила за безопасност. Техните заключения не можеха изцяло да оправдаят Дятлов, който твърдеше не само че персоналът на централата няма нищо общо с аварията, но и че в съдбовния момент от нейното развитие – когато Леонид Топтунов е вдигнал мощността на реактора от нулата, за да може да протече тестът за експериментално спиране – самият той не е бил в залата. Дадоха ясно да се разбере обаче, че макар действията на операторите да са допринесли за случилото се, те не трябва да се държат отговорни за заложената от десетилетия катастрофа.
През май 1991 г., когато докладът все още се обсъждаше от Управлението за горива и енергия към Съвета на министрите, един от неговите основни автори, бившият главен инженер на Чернобил Николай Щейнберг представи своите заключения пред международния Учредителен конгрес за човешки права, който се проведе в центъра „Сахаров“ в Москва.44 Той заяви пред делегатите, че корените на чернобилската катастрофа трябва да се търсят в комбинираното действие на „научни, технически, социално-икономически и човешки фактори“, специфични за СССР.45 В съветската ядрена промишленост липсваха най-елементарни практики за безопасност и се разчиташе главно на техниците, които нощ след нощ трябваше да действат с прецизността на роботи независимо от непрестанния натиск върху тях за съкращаване на сроковете, за „преизпълнение на плана“, а това неизбежно се отразяваше на спазването на правилата. Той съобщи, че Дятлов и покойните оператори от контролната зала са довели реактора до нестабилно състояние, но само поради оказвания върху тях силен натиск да завършат турбинния тест.
„При тези обстоятелства – каза Щейнберг – операторите на блока и мениджърите са взели решение, което най-вероятно е предрешило последвалата авария.“46 Никой обаче не можеше да бъде сигурен в това, защото все още не бяха в състояние да определят дали след започването на теста реакторът е можел да се спре без риск от катастрофа. Въпреки че Дятлов, началник-смяната Акимов и старши инженерът по управлението Топтунов бяха нарушили някои оперативни правила, те не са знаели за смъртоносните дефекти на РБМК-1000, а именно че спускането на контролните пръти е могло да предизвика неуправляема верижна реакция, вместо да спре реактора в края на теста.