ccix В един вестникарски очерк за Брюханов от 2011 г. се споменава, че той се връща на работа в Чернобил след излизането си от затвора като началник на технически отдел и е бил сърдечно посрещнат от служителите (Samodelova, „The Private Catastrophe of Chernobyl’s Director“). Но съпругата му Валентина казва в едно интервю на автора, че първата работа на Брюханов след затвора е била в Киев и се е състояла в административна помощ на бивш негов колега.
20.
Гробница за Валерий Ходемчук
В една ранна вечер през октомври 2015 г. се върнах в тухления жилищен блок срещу „Вернадски проспект“ в Москва, където десетина години по-рано се бях запознал с Александър и Наталия Ювченко. Слънцето вече беше залязло и навън беше студено, макар че първият сняг още не беше завалял. Апартаментът на семейство Ювченко на деветия етаж беше луксозно реновиран с модерна лъскава кухня и нова баня, но въпреки това изглеждаше студен и строг. Котката Чарли я нямаше. Наталия каза, че напоследък прекарва дълго време в Германия, където работела като козметичка, и само от време на време посещава московския си дом. Бледа и с вид на птичка, петдесет и четири годишната Ювченко беше облечена със зелена фланела с къси ръкави, украсена с розови мотиви, а косата ѝ беше боядисана в тъмночервеникав цвят и прибрана на кок. Тя направи билков чай, сервира чиния със сладки и после разказа какво се бе случило със съпруга ѝ.
Когато посетих Александър през 2006 г., той изглеждаше добре и едва към края на същата година Наталия за пръв път забелязала, че е отслабнал.1 Дори тогава тя си мислела, че това е добре за него. Така изглеждал по-млад. Новата му работа като ядрен инженер вървяла добре и той се чувствал щастлив и във форма. В началото на октомври отишли на почивка в Крит и един ден той дошъл на плажа с гребло за кану. „Наташа – казал ѝ, – искам да ми правиш компания!“ Макар че повече от двайсет години не се бил занимавал със състезателно гребане, Александър все още обичал спорта и не пропускал състезание по телевизията.
Тогава той си бил намерил кану, но му трябвал партньор. Наталия никога не била гребала през живота си, но мъжът ѝ настоявал – само тук в залива, само няколко минути. Тя се качила на носа, Александър седнал отзад. Потопила греблото си в синята вода. Не било лесно. Тя била съвсем слаба и неопитна, а съпругът ѝ, само на 44 години, бил широкоплещест и силен. Наталия трябвало бясно да гребе, за да поддържа темпото на неговите дълги ръце и опитни движения, но в края на краищата влязла в ритъм и силно загребала. Когато най-после стигнали брега, Наталия се обърнала и видяла мъжа си отзад, задъхан и доволен, че се е уморил, за да догони невероятната бързина на съпругата си. „Ти си шампион“, казал той. Вместо трофей ѝ купил красиви обици от аквамарин от близкия магазин за бижута.
В края на ваканцията двамата били в самолета обратно за Москва, когато на Александър му прилошало и пребледнял. Обяснил си го с промяната на налягането вътре в самолета и повече не мислил за това. Когато се прибрали вкъщи, той се чувствал добре, макар че продължавал да е блед. Резултатите от периодичните изследвания на кръвта му били добри и Наталия си помислила, че пътува прекалено много за работа. Може би трябвало да понамали темпото.
След новогодишните празници, в началото на януари 2007 г., Александър вдигнал висока температура. Помислили, че е вирус, и той взел лекарства, за да я смъкне. Но температурата продължила да варира – ниска сутрин и много висока през нощта. Тогава разбрали, че става дума за някакъв вътрешен проблем. Синът им Кирил повикал лекар.
Открили, че далакът на Александър се е увеличил няколко пъти над нормата – типичен симптом на левкемия. Кръвната му картина се оказала заблуждаваща и когато го приели в болницата, гръбначният мозък на Ювченко започнал да не функционира добре. Той се върнал в Болница №6, която вече била преименувана в Медицински център „Бурнасян“, където двете лекарки, които били провеждали лечението му – Ангелина Гускова, вече на 82 години, и Анжелика Барабанова на 72, – продължавали да работят като консултанти. В началото Наталия Ювченко се надявала, че с подходящи лекарства болестта на мъжа ѝ може да се овладее и че той ще може да поживее нормално още няколко години. Но в следващите 18 месеца Александър развил тумор, който пораснал и станал злокачествен и това пречело на лечението и на действието на новите експериментални лекарства от Швейцария.
В края на лятото на 2008 г. Наталия се подготвила за най-лошото. Тогава смятала, че му остават не повече от пет дни живот, и заедно със сина си Кирил и брата на Александър Владимир стояли при него на смени ден и нощ. Наталия му приготвяла храна вкъщи, носела я в болницата и сама го хранела. Всички били изумени, когато в края на август той се подобрил и се оправил. Лекарите му разрешили да си ходи у дома през уикендите, където се разхождал, карал кола и ходел на пазара за пресни зеленчуци. Дори когато се върнал в болницата, той не преставал да работи от леглото. Настоявал Наталия да отиде в командировка в Париж, която тя планирала за ноември. Макар че бил активен и искал на всяка цена да продължи да живее по същия начин, както преди, състоянието му продължавало да се влошава. Лицето и тялото му се подули толкова много, че вече не приличал на себе си.