В началото на октомври 2008 г., когато лекарите били сигурни в прогнозата си, разрешили на Александър да се върне вкъщи и да прекара две седмици със семейството си. Той идвал в работата на Наталия всеки следобед, за да я вземе с колата и да я закара вкъщи. На 25 октомври навършил 47 години. Пил шампанско, а приятели и колеги, включително такива, с които не се бил чувал с години, му се обадили от всички краища на света, за да го поздравят и да му пожелаят всичко хубаво.
Следващата седмица, повече от 22 години от деня, когато за пръв път прекрачил прага на кафявата тухлена сграда на ул. „Маршал Новиков“, Александър Ювченко се върнал за последен път в коридорите на бившата Болница №6. Същия ден се обадил на Наталия и ѝ казал, че го отвеждат в интензивното отделение за операция и няма да може да ѝ се обади повече. По това време вече 25-годишният Кирил бил стажант-хирург в същата болница и се виждал с баща си всеки ден. Но когато поставили карантина в отделението, посетители не се допускали и Кирил предупредил Наталия дори да не се опитва да идва в клиниката. В събота двамата мъже се смеели и шегували заедно, но в понеделник, 10 ноември, Александър изпаднал в кома. Осем часа по-късно, малко преди полунощ, Кирил телефонирал на майка си.
– Татко почина – ѝ казал.
Почти 25 години след експлозията в реактор №4, през февруари 2011 г., 30-километровата Забранена зона около централата продължаваше да е силно замърсена.2 Навсякъде нивата на радиация неудържимо варираха и бяха непредсказуеми: една невидима мозайка от радиоактивни частици бе проникнала дълбоко в природната среда. Районът на „Червената гора“, където отровените дървета бяха изсечени от съветски инженерни войски, после погребани в бетонирани ями, покрити с пръст и пясък, а отгоре беше засадена трева и нови борове, все още излъчваше толкова силна радиация, че пътят през него беше изоставен. Движението по посока на централата се отбиваше по нов маршрут, прокаран на няколкостотин метра на изток. На една песъчлива пътека, която минаваше покрай по-свежо изглеждащи иглолистни дървета и водеше напред към групичка изкривени и изтънели борове, електронните сигнали на Гайгеровия брояч се усилиха от леко ромолене до плътен неотслабващ порой и тогава един водач ми каза да не отиваме по-нататък. Отвъд това място се простираше гола просека, покрита със счупени клони и мъртви иглички, и там нищо не растеше, а от Гайгеровия брояч излизаше звук, който никой не би искал да чуе – един ураган от бял шум, показващ радиация хиляди пъти над нормата.
През десетилетията, след като през лятото на 1986 г. първите войници от 25-а моторизирана стрелкова дивизия бяха оградили територията на Забранената зона с колове и бодлива тел, тя беше разширявана на няколко пъти от новите независими правителства, които я контролираха и променяха съветските норми на допустима радиация, като ги снижаваха и доближаваха до западните стандарти.3 През 1993 г. основната част от замърсената територия в Беларус, означена като Държавен радиологичен и екологичен резерват „Полесия“, беше разширена с 850 кв. км. През 1989 г. Украйна добави още една замърсена ивица от 500 кв. км към своята част от зоната и обхвана наскоро евакуираните райони на Полесия и Народичи, като създаде единна административна единица, наречена Забранена зона и Зона на задължително преселване. Към 2005 г., взети заедно, съседните части на беларуските и украинските зони заемаха повече от 4700 кв. км площ от Северозападна Украйна и Южна Беларус. Тези територии бяха официално обявени за необитаеми поради радиация.
Извън границите на евакуираната територия замърсяването на Европа с радионуклиди от експлозията беше дълготрайно и засегна обширни райони. Години след аварията в месото, млечните продукти и селскостопанската продукция, произведена в стопанства от Минск до Абърдийн и от Франция до Финландия, се откриваха следи от стронций и цезий и трябваше да се конфискуват и унищожават. Великобритания въведе ограничения в продажбите на овце, пасли във ферми по хълмовете на Северен Уелс, които не бяха вдигнати до 2012 г.4 Според резултатите от по-късни проучвания три десетилетия след аварията половината от дивите прасета, отстреляни от ловци в Чехия, все още са били силно радиоактивни и негодни за консумация.5