В същото време от Забранената зона дойде една забележителна история – нещо като фантастична приказка за екологично възраждане и обновление. Не само че оцелелите растения и животни в евакуираната зона не страдаха от неизбежни болести и не гинеха сред атомната пустош десетилетия наред, но оздравяваха по чудодеен начин. Първите свидетелства за това явление бяха три скитащи крави и един бик, открити близо до реактора след експлозията.6 Четирите животни, които учените кръстиха съответно Алфа, Бета, Гама и Уран, бяха отведени в едно експериментално стопанство близо до Припят и отначало бяха безплодни от високите дози радиация. Постепенно обаче те се възстановиха и първото радиоактивно теле се роди през 1989 г. Когато експерименталното стадо, сред което имаше и животни от незамърсени участъци извън зоната, нарасна до над 30 глави, научният екип изследва кръвта на двете групи животни.
Очакванията бяха, че ще се открие поне някаква индикация в анализа на двете групи животни с различни степени на облъчване. Не се намери нищо.
След разпадането на СССР икономиките на Украйна и Беларус рязко западнаха и желанието да се отпуснат средства за още изследвания на Чернобил напълно угасна.7 Имаше обаче един учен, Сергей Гашчак, бивш ликвидатор, който през лятото на 1986 г. беше прекарвал по 12 часа всеки ден в продължение на 6 седмици, отстранявайки радиоактивен прах от автомобили и камиони близо до централата, който остана в Зоната. Той влизаше навътре в горите и блатата на изоставената природа и започна да забелязва животни, които отдавна бяха изчезнали от останалите части на Украйна и Беларус заради лова и кооперативното селско стопанство: вълци, лосове, мечки и редки грабливи птици. Неговите наблюдения доведоха до формирането на една нова представа за Зоната, едновременно привлекателна и парадоксална. Тя показваше, че очевидно природата е в състояние да се самолекува по нови и непредсказуеми начини. В отсъствие на човека растенията и животните благоденстваха в радиоактивния рай.
Твърденията за чудесата в Зоната се разпространиха чрез документални филми по телевизията и книги, които показваха как периодичното облъчване със сравнително слаби дози радиация, останала в някои райони, очевидно е безвредно и в отделни случаи дори полезно за животинските популации.8 Но научните доказателства за тази хипотеза бяха оскъдни и противоречиви.9 Самият Гашчак не разполагаше със средства за провеждане на мащабни проучвания на дивата фауна в Зоната и базираше своите теории на преценки. Един екип от независими изследователи под ръководството на Тимъти Мусо от САЩ и Андерс Папе-Молер от Дания публикува десетки статии, които оспорваха неговите резултати и показваха точно обратните тенденции за ранна смърт и малформации при растенията и животните в Зоната.
Това, което стана ясно от голяма част от изследванията върху ниската радиация, провеждани от 1986 г. насам, беше, че различните видове и популации реагират различно на хронично излагане на радиация. Боровете не се справяха толкова добре, колкото брезите. Молер и Мусо установиха, че прелетните лястовици очевидно бяха много чувствителни на радиация, докато непрелетните птици бяха по-издръжливи. Семена от зимна пшеница, взети от Забранената зона след катастрофата и после посети в незамърсена почва, произведоха хиляди сортове мутанти и дори 25 години след аварията новите поколения продължаваха да са генетично нестабилни.10 Но пък едно изследване на соя в близост до реактора от 2009 г. показа, че растенията са се променили на молекулярно ниво, за да се предпазят от радиацията.
Междувременно Световната здравна организация уверено потвърди, че аварията не може да причини генетични или репродуктивни дефекти в близките поколения.11 Тази констатация беше резултат от десетилетия предишни проучвания, показващи, че макар че облъчени още в утробата на майката ембриони може да се родят с дефекти, рискът радиацията да причини наследствени мутации у човека е толкова малък, че трудно може да се открие.12 Някои учени обаче твърдяха, че никой не може да бъде сигурен в кой момент човешката ДНК ще навлезе в континуум от увреждания и адаптации дълготрайно, както това е открито при нисшите организми, а отговорът на този въпрос може да отнеме десетилетия или дори векове.13 Според тях генетичните ефекти от хронично излагане на радиация върху отделните видове често са едва доловими, най-различни и се проявяват категорично чак след много поколения. Потенциалните генетични промени у хората, които през 2011 г. бяха създали наскоро третото си поколение, а децата на самите ликвидатори започнаха да създават семейства, може да се проявят напълно след стотици години. „Ето това искаме да разберем – обясняваше Молер. – Ние като лястовиците ли сме, или като соевите семена по отношение на мутациите, причинени от радиация?“ccx14