Д-р Робърт Гейл, чиято работа в Болница №6 го беше направила почти звезда и голямо име в радиационната медицина, вече беше обявил, че от медицинска гледна точка е настъпило време да се продължи напред „По същество тук нищо не се е случило – каза той. – Нищо не се е случило тук и нищо няма да се случи тук.“32
Тези заключения обаче бяха направени на базата на изследвания върху групи ликвидатори, които неколкократно са били облъчвани с високи дози радиация, върху пациенти с рак на щитовидната жлеза или върху широк спектър от модели на рискови групи.33 Не беше създадена достатъчно голяма база данни за дългосрочните последици от аварията върху цялото население, както при 70-годишното проучване на японци, оцелели след бомбените нападения през 1945 г. Агенциите на ООН използваха ненадеждните резултати от дозиметрични изследвания на граждани, за да прекратят доживотните проучвания, в резултат на което изчезна възможността да се разбере дългосрочното въздействие на ниски дози радиация върху човека. При липсата на широкомащабна епидемиологична дейност независими учени от цял свят продължиха да регистрират „ендокринни, мускулно-скелетни, респираторни и циркулаторни проблеми и увеличение на злокачествените тумори, особено на гърдата и простатата“ сред живеещите в засегнатите райони.
А в останалите пространства растяха тревогите и недоразуменията за истинската заплаха от радиацията.
В Москва, Киев и Минск, в градовете и селата на бившия Съветски съюз оцелелите свидетели на събитията от април 1986 г. продължаваха да живеят и стареят с влошено здраве.
В източноукраинския град Днипро говорих с полковник Борис Нестеров, който беше водил първите пилоти на вертолети по време на „бомбените“ атаки на реактора. Нестеров ми каза, че хирурзите вече са изрязали една пета от червата му, но той все още лети, на 79 години.
В градината на дачата му извън Киев един бивш майор от КГБ ми обясни, че предишната вечер се разболял и е имал намерение да отмени срещата, но жена му го разубедила: това можело да е последният му шанс да сподели с някого онова, което знае. В скованата му от сняг вила в края на един национален парк Александър Петровски, който се беше борил с огъня на покрива на Блок 3, живееше на чист въздух и плуваше всеки ден в близката река, което го спасяваше от депресията и пиянството, поразило бившите му другари. Но Пьотр Хмел, огнеборецът, който бързо беше отишъл на мястото на аварията, отпивайки съветско шампанско, беше все още на работа и настояваше да се отбележи случаят с коняк от една гарафа във формата на пистолет, която държеше на бюрото в служебната си стая.
Когато за пръв път се срещнах с Мария Проценко, бившата главна архитектка на Припят, тя наближаваше 70-те. Живееше сама с шест котки в апартамент в едно предградие на Киев и се движеше трудно с два стари алуминиеви бастуна, след като беше паднала от четвъртия етаж на блока; била се заключила и се опитала да се изкатери в апартамента си от балкона на съседите – това геройство го била правила успешно неведнъж преди.34 Лекарите ѝ казали, че едва ли ще проходи отново. Но тя ги опровергала и продължила да пътува до института „Салвадор Дали“ в града, където преподаваше вътрешна архитектура. Беше облечена в елегантен тъмносив костюм и красива блуза, а на ревера си носеше иглата на Съюза на съветските архитекти. Каза ми, че веднага след катастрофата се страхувала да говори за онова, което е видяла, защото „знаех какво можеше да ми се случи... примерът на моя дядо ми беше достатъчен“. Но сега Проценко описа преживяванията с ярки подробности и с носталгията на военен ветеран, като украсяваше всичко, с изключение на най-мрачните епизоди. Тя все още скърбеше за загубата на съпруга и сина си – и двамата бяха починали от рак. Дъщерята, която беше прекарала последния следобед с баща си в Припят, гледайки филм по телевизията, не пожела да говори за случилото се. Когато се срещнахме отново на следващата година, Проценко донесе ръчно изработени великденски подаръци, оригиналния си ликвидаторски пропуск и тетрадката, в която бе писала през дългите месеци в зоната. „Все още вони на радиация... като озонов дъжд“, каза тя.35 Тъй като не можах да определя каква е миризмата, тя се наведе над масата и за мой ужас издуха прах от страницата директно към ноздрите ми.