– Пу! – изплю се тя, а очите ѝ дяволито святкаха. – Ако имаше причина да се страхувате, нямаше да я донеса.
Една есенна вечер, малко преди осемдесетия му рожден ден, открих Виктор Брюханов и съпругата му в апартамента им на четвъртия етаж, в който живееха след излизането му от затвора.36 Брюханов се беше пенсионирал от работата си в украинското Министерство на енергетиката поради влошаване на зрението му и сега живееше във все по-голямо уединение. Беше получил два инсулта, от които почти беше ослепял, а лицето му беше неподвижно; умът му обаче беше все така остър. Той си спомни оптимизма и високите очаквания през първите седмици в Чернобил, и борбите му с партийните шефове; говореше за трудностите, с които се беше сблъсквал, докато е строял един напълно нов град в припятските блата; плановете, които ставали все по-големи, за още и по-големи реактори; за втората фаза на централата от другата страна на реката. Но когато разговорът се насочи към нощта на аварията, разрушила Блок 4, Брюханов бавно стана от стола си и се оттегли в друга стая, оставяйки съпругата си да разкаже историята.
Когато отново го посетих след няколко месеца, Брюханов беше получил трети инсулт. Беше паднал лошо, счупвайки лявата си ръка, която лекарите бяха привързали със сложно преплетена ортеза, минаваща през корема му. Брюханов лежеше на зелено велурено канапе в една малка задна стая в апартамента, а главата му беше подпряна на няколко натрупани една върху друга възглавници. Беше облечен със светлосиня тениска, сини спортни панталони и дебели чорапи. Косата му беше бяла и ниско подстригана. Кожата му беше суха, с цвят на пергамент; тъмносините му очи гледаха разсеяно и не много надалеч, а свободната му ръка трепереше. Когато говореше, думите се изкривяваха през застиналите му устни и отпуснатия му език, но въпреки това се изтъркулваха бързи, както някога. Той оправдаваше действията си в нощта на аварията и твърдеше, че е научил за пълното разрушаване на реактор №4 едва на другия ден, когато го беше обиколил с вертолет. На процеса Брюханов беше признал вината си за случилото се по простата причина, че това му е работата.
– Директорът носи главната отговорност за всичко, което се случва с централата и персонала. Аз бях длъжен да призная вината си.37
Не се опитвал да се защитава в съда, твърдеше настоятелно той, защото знаел, че Партията е решила така. След разпадането на СССР не беше изпратил молба до украинските власти, за да изчисти името си.
– Нямаше никакъв смисъл – каза той. – Вече никой няма да направи нищо по въпроса.
Макар че Брюханов призна, че все още се чувства отговорен за аварията, същевременно говореше за проблема, сякаш беше някаква административна формалност.
– Все още се чувствам отговорен за хората и съоръженията.
Когато обаче го попитах за какво най-много съжалява, призракът на отдавна заспалите му амбиции като че ли се раздвижи в него. Опита да се изправи на канапето:
– Най-много съжалявам, че не доживях да видя кабинета си на върха на десететажната сграда, за да мога да наблюдавам оттам първата и втората фаза на Чернобилската централа.
Очевидно смутена от този технократски изблик на хюбрис, останал от съветското минало, Валентина избърса слюнката по крайчеца на устните на съпруга си с носна кърпа на точки.
– Не те разбирам, Витя – му каза тя. – Не те разбирам.
– Според плана трябваше да се изгради десететажна сграда... – започна той, но се запъна. – Шегувам се, разбира се.
После невиждащите очи на стареца намериха моите и сапфиреният му поглед стана твърд. За момент усетих директора Виктор Брюханов – носителя на Ордена „Червено знаме на социалистическия труд“ и на Ордена на Октомврийската революция, – който ме гледаше право в очите и по всичко личеше, че в шегата му нямаше капчица хумор.
До сутринта на 26 април 1986 г. хубавото време в Припят изведнъж се смени със студ.38 Леден вятър стрижеше от реката към централата, а от оловното небе плющеше дъжд. Под огромната арка, издигната на няколкостотин метра от боледуващия саркофаг, украинският президент, бившият шоколаден магнат Петро Порошенко, беше застанал пред микрофона. Неговият усилен от микрофона глас отекваше в покрива от неръждаема стомана над главата му и правеше ехо като Зевс в евтина продукция за гръцките митове.
Сатаната спи до Припят.39 Той лъже, проклет да е, и се е маскирал като изсъхнала върба на брега на Припят, на брега на една река, която някога беше синя и бистра.