Точно под подиума на президента група строителни работници в сиво-сини якета, които се бяха скупчили зад една ограда от светещи оранжеви ленти, стъпваха от крак на крак, за да се стоплят.
– И черна свещ гори за него в атомния блок. И села тънат в руини и беди заради него. Корените му с нокти са се впили в пясъка. И вятърът свири в кухото му ухо.
Зад Порошенко тежки камиони и екскаватори с мъка се изкачваха по един кален склон, а мъже с гумени ботуши и маски по лицата сновяха в сянката на някаква нова постройка, която се издигаше около развалините на Блок 4. С всеки нов порив на ледения вятър, който духаше към президента, гама-радиацията рязко скачаше нагоре. Алармата на джобния му дозиметър настоятелно звънеше; мястото беше все още толкова замърсено, че храненето и пиенето навън бяха забранени.
– Той драскаше мръсотии по къщите. Крадеше икони, изгуби респиратора си. А сега иска да отдъхне. Това е неговото царство. Той е император тук.
След като свърши заклинанията, Порошенко премина към речта си, която директно се предаваше по националната телевизия по случай 30-годишнината от катастрофата. Той говори за ролята на аварията като катализатор на украинската независимост и разпадането на СССР и я постави в центъра на една поредица от събития, застрашаващи самото съществуване на държавата, които се бяха случили между Великата отечествена война и руското нахлуване в Крим през 2014 г.40 Порошенко изтъкна тежката цена на аварията, спомена онези 115 000 души, които никога няма да се завърнат по домовете си в Забранената зона, други 2,5 милиона, живеещи на замърсена от радионуклиди територия, както и стотици хиляди чернобилци, които продължават да се нуждаят от подкрепата на държавата и обществото.
– Въпросът с последиците от катастрофата все още е открит – каза той. – Неговото тежко бреме легна върху плещите на украинския народ и за съжаление, ние все още сме много далеч от окончателното му преодоляване.
След това президентът се обърна към блестящия свод, който се издигаше на строителния обект, над и около него, известен сред проектантите му като „Безопасното укритие“. Това беше едно ново съоръжение, което, обяви Порошенко, „ще покрие саркофага като огромен купол“. Все още незавършеният проект възникна от страховете най-напред през 1990 г. на членовете на експедицията „Чернобилски комплекс“ от института „Курчатов“ през 1990 г. и от плановете, формулирани от страните от Г-7 през 1997 г. Той се забави повече от десет години заради спорове кой ще плати сметката. В края на краищата официалната цена при неговото завършване се утрои и достигна най-малко 1,5 милиарда евро, които бяха осигурени от 43 страни от целия свят, въпреки че средствата се управляваха много внимателно, за да не потънат в разни корупционни схеми на украинското правителство.41
Проектирана да стабилизира и запечата херметически сриващия се саркофаг, конструкцията беше едно от най-амбициозните начинания, предприемани някога от строителното инженерство. Това беше гигантска стоманена арка, висока 105 м, под която можеше да се постави Статуята на свободата. Тя беше натъпкана с вентилационно и влагоабсорбиращо оборудване и беше три пъти по-голяма от базиликата „Св. Петър“ в Рим.
Нейните архитекти се сблъскаха с проблеми, които не бяха срещали на никой строителен обект, откакто през зимата на 1986 г. специалистите от Средмаш УС-605 прибраха инструментите си. Реактор №4 все още беше силно радиоактивен и около него не можеше да се работи. Затова арката се строеше на отделно място на 400 м разстояние. След това френските контрактори щяха да я транспортират на мястото ѝ с помощта на релси и десетки хидравлични бутала. Тя тежеше 360 000 тона и щеше да бъде най-голямото сухоземно подвижно съоръжение, построено досега. Макар че всеки отделен работник беше снабден със специално направен бетонен щит, той се следеше за радиация. Работното време беше ограничено до интервали с продължителност от часове до секунди.
Порошенко все пак изрази увереност, че с международна помощ – включително новата инжекция от 87,5 милиона евро от Европейската банка за възстановяване и развитие – неговата страна ще стане свидетел на завършването на проекта и най-после ще изпрати тази трагедия в историята. „Украинците са силен народ – каза той. – Те могат да победят дори ядрения демон.“42
Шест месеца по-късно сняг и мъгла отново покриваха полята до Припят и Порошенко отново стоеше до директори от Европейската банка, до френския посланик в Украйна и 88-годишиния бивш шеф на Международната агенция за атомна енергия Ханс Бликс, за да присъства на тържествена церемония за освещаване.43 Вътре в една отоплена брезентова шатра близо до мястото, където Виктор Брюханов и представители на московската номенклатура някога бяха започнали грандиозния си проект със символичен кол и чашки коняк, една тълпа от добре охранени мъже в тъмни костюми празнуваше с шампанско, ордьоври и подноси с профитероли. На входа млади девойки в моряшки униформи, украсени с яркочервени шалчета, раздаваха окачени на каишки дозиметри за измерване на облъчването на гостите с радиация. Други стъпваха в снега, за да си правят селфита навън на фона на строителното чудо. След като окончателно беше поставено на мястото му, огромното „Ново безопасно укритие“ погълна изцяло черния силует на саркофага. Когато слънцето проби тежкия облак, стоманата заблестя на есенната светлина.