Няколко книги на руски, които се появиха в месеците след аварията, се оказаха отличен източник на свидетелски показания от първо лице. Книгите „Чернобил“ на Юрий Шчербак и „Чернобил: така беше. Поглед отвътре“ на Василий Возняк и Станислав Троицки ми дадоха ценен поглед на очевидци на събитията, а сборникът от лични есета, написани от участници в ликвидацията и събрани от А. Н. Семьонов в „Чернобил: десет години по-късно. Неизбежност или случайност?“, бяха за мен основен показател за преживяванията на министри, ядрени инженери и други специалисти, въвлечени в катастрофата. „Битката с несигурността“ на Елена Козлова е според мене най-авторитетното описание на работата по построяването на саркофага, предадено почти изцяло с думите на неговите строители.
Симултанният транскрипт на показанията на Виктор Брюханов в съда, направен от Николай Карпан и преведен на английски в книгата му „От Чернобил до Фукушима“, ми беше необходим, за да изградя картината на събитията и нагласите, довели до експлозията. Нередактираните транскрипти на интервютата, направени през 1990 и 1991 г. за телевизионната поредица на Би Би Си „Втората руска революция“, която се съхранява в библиотеката на Лондонския колеж по икономика, съдържаше откровени разкази за аварията на застаряващи членове на Политбюро и на други високопоставени съветски дейци, чиито възгледи щяха иначе да останат недостъпни. Книгата на Пиърс Пол Рийд „В пламъци: историята на героите и жертвите на Чернобил“ беше пътната ми карта към личните истории на работещите в Чернобилската централа. Той интервюира почти всички главни действащи лица в моята книга и написа едно от първите цялостни описания на случилото се на английски език.
Рухването на Съветския съюз, революцията в Украйна и изминалите три десетилетия след аварията направиха възможно разсекретяването на много официални архиви. Протоколите и стенограмите на заседанията на Политбюро и на Оперативната група на министър-председателя Рижков се оказаха особено полезни за отсяване на действителните факти от съветския мит за аварията, макар че аз съм използвал тези документи с известна предпазливост. Протоколите на Политбюро са били водени в различни формати, които се различават по дължина, по подробностите, които съдържат, както и по степента на достоверност. Те се появиха от руските архиви като фотографски копия на оригиналните документи, а в някои случаи и като стенограми, преписани от изследователи, получили привилегирован, но много ограничен по време достъп до тях, след което архивите са били прибирани. Благодарен съм на Марк Креймър, програмен директор на Проекта за проучване на Студената война в Центъра за руски и евразийски изследвания „Дейвис“ в Харвардския университет, както и на руския историк на Чернобил Владимир Малеев за тяхната помощ по тези въпроси. Писмените свидетелства за много важни решения и за ранните дискусии в правителствената комисия в Припят и Чернобил си остават доста оскъдни. Някои източници навеждат на мисълта, че тогава или скоро след аварията са били унищожавани документи, за да се ограничи разпространението и на информацията, и на контаминацията (замърсяването). Затова съм много задължен на Анна Королевска, зам.-директор по научните въпроси на Чернобилския музей в Киев, задето ми осигури достъп до оригиналния работен архив за аварията в Министерството на вътрешните работи на Украйна, поддържан от ранните часове на сутринта на 26 април до 6 май 1986 г. Очевидно той е бил запазен от офицера, комуто е било възложено да го унищожи. Това беше безценен източник на сведения за постепенно оформящата се ответна реакция на събитията в хода на тяхното възникване.
По-дългата история на аварията – от първоначалното решение в края на 60-те години на миналия век да се построи атомна електроцентрала близо до Киев до самата авария и до днес – е представена добре в няколко сборника с документи, особено „Фонд 89: Съветската комунистическа партия на съд“, който е част от друг забележителен сборник, съдържащ над 9 милиона по-рано секретни партийни документи, фотографирани в Руския държавен архив за съвременна история (РГАНИ), който се пази в института „Хувър“ в Станфорд. Аз имах възможност да го прочета в библиотеката „Ламонт“ в Харвард. В книгата си „Чернобилска трагедия; документи и материали“ украинската историчка Наталия Барановска прави още по-подробна селекция на първични източници. Украинският институт за национална памет е създал една нарастваща колекция от документи, свързани с катастрофата, достъпни онлайн. Ролята на украинския КГБ в централата е подробно разказана в 121 документа, публикувани от Юрий Данилюк в „Чернобилска трагедия в документи и материали“. Най-важното е, че аз също така имах достъп до първични материали – дневници, лични писма, карти, снимки и правителствени архиви, съхранявани повече от 20 години от Чернобилския „Чернобил“.