Когато се върна на работа на другата сутрин, Щейнберг научи, че в Блок 1 наистина е имало проблем, но не можа да узнае нищо повече независимо от опита и старшинството си. Отначало директорът Брюханов и главният инженер на централата твърдяха, че каквото и да се е случило, не е предизвикало радиоактивно лъчение. Местните офицери от КГБ взеха мерки „да не се допусне всяването на паника, провокационни слухове и други негативни прояви.“57 В действителност радиоактивното замърсяване, разнасяно от вятъра и смъквано надолу от дъждовете, вече беше стигнало до Припят и се беше разпространило на цели 14 км от централата.58 В него имаше йод-113, парченца гориво от уранов диоксид, както и горещи частици, съдържащи цинк-65 и цирконий-ниобий-95, които показваха частично разрушаване на ядрото на реактора. Нивата на радиация в село Чистогаловка на 5 км от централата бяха стотици пъти над нормата. Но една група специалисти от Союзатоменерго – съветският орган за атомна енергия – оспори тези констатации. Замърсените площи непосредствено около централата бяха просто промити с вода и покрити с пръст и листа. В Припят камиони за детоксикация хвърляха пяна по улиците, а „Ленински проспект“ беше дискретно покрит с нов пласт асфалт.
Едно последвало разследване показа, че в Блок 1 е имало частично стопяване и преди. Когато реакторът отново бил пуснат след планов ремонт, един от непокорните охладителни клапани останал затворен.59 Урановото гориво в канала прегряло и той се пропукал. Никой не загинал, но за отстраняването на повредата били необходими осем месеца. Работниците отнасяли графитни блокове в кофи и по този начин били изложени на значителни нива на радиация.60 Главният инженер поел отговорност за това и бил понижен, след което получил ново назначение в България. Аварията била квалифицирана като строго секретна, а лицата, директно свързани с нея, били принудени от КГБ да подпишат декларация за мълчание.61 Николай Щейнберг трябваше да почака няколко години, за да научи истината за случилото се.62
В следващите години имаше още по-сериозни аварии в атомни централи другаде в СССР, но всички те бяха потулени. През 1982 г. експлодира генератор в реактор №1 в централата Метсамор в Армения.63 Турбинната зала изцяло изгоря и авариен екип беше изпратен със самолет от п-в Кола, на около 3000 км на север в Полярния кръг, да помогне за спасяването на ядрото на реактора. По-малко от три години по-късно, по време на пуска на първия реактор в централата в Балаково в Русия, един освобождаващ клапан избухна и презагрята пара с температура 300 градуса по Целзий проникна в пръстеновидните отделения около цилиндъра на реактора. Четиринайсет души бяха живи сварени. И двете аварии бяха потулени, но информацията достигна до операторите от други централи чрез работилницата за слухове на атомшчиците и някои намеци във в. „Правда“.64
Но най-опасното прикриване стана отново в НИКИЕТ – централното конструкторско бюро в Москва, където се роди замисълът за РБМК-1000. През 1983 г. в допълнение към хилядите дефекти на реактора, които се бяха проявявали от самото му въвеждане в експлоатация, проектантите разбраха за още един: беше някакъв странен дефект в дизайна на прътите на аварийната система за защита АЗ-5. Първото неоспоримо доказателство се появи в края на годината по време на физическото стартиране на два от най-новите реактори тип РБМК, които трябваше да се добавят към съветската електрическа мрежа: Блок 1 на АЕЦ Игналина в Литва и Блок 4 в Чернобил – най-модерният реактор от линията РБМК-1000.
По време на тестовете, предшестващи привеждането на реакторите в нормален работен режим, пусковите екипи от ядрени инженери в Игналина и Чернобил забелязаха малък, но смущаващ проблем. Когато натиснеха бутона АЗ-5, за да изключат реактора, контролните пръти започваха да се спускат към активната зона, но вместо да се получи плавно изключване, отначало прътите предизвикваха обратен ефект. За кратко мощността на реактора се увеличаваше, вместо да намалее. Специалистите установиха, че остротата на този „положителен АЗ-5“ ефект зависи от условията вътре в реактора в момента на започване на изключването – особено от ЗОР (запас на оперативната реактивност), показващ колко от 211-те контролни пръти са изтеглени от ядрото.xliv Ако в ядрото останеха повече от 30 пръта в началото на затварянето, механизмът АЗ-5 щеше да работи според предназначението си и реакторът щеше да се изключи бързо и безопасно.65 Но когато броят на всичките вкарани пръти спаднеше под 30, поведението на реактора при затварянето ставаше все по-непредсказуемо и системата АЗ-5 с мъка се справяше със задачата си. Когато вътре останеха само 15 пръти, техниците установиха, че първоначалното намаляване на ядреното делене в реактора е пренебрежимо. Бяха необходими цели 6 секунди, за да започне спадането на реактивността. А при някои обстоятелства – при 7 или по-малко пръти – натискането на бутона АЗ-5 можеше и да не затвори напълно реактора, а обратно – да предизвика неуправляема верижна реакция. Ако това се случеше, повишаването на мощността на реактора след задействането на бутона АЗ-5 можеше да е толкова голямо, че вече да не е възможно да се спре реакцията и целият реактор да се разруши.