Причината за положителния АЗ-5 ефект беше в дизайна на самите контролни пръти, една неволна последица от желанието на НИКИЕТ да „спестява неутрони“ и да направи управлението на реактора по-икономично.66 Подобно на всички ръчно управляеми пръти, които се използваха при нормалната работа на реактора, аварийните АЗ-5 пръти съдържаха борен карбид, една неутронна отрова, която гълта бавните неутрони, за да намали верижната реакция.67 Но дори когато са напълно извадени от контролните си канали, пълни с вода, накрайниците на прътите бяха направени така, че да са в готовност за действие вътре в активната зона на реактора, а там пък, ако съдържаха борен карбид, те щяха да имат отровен ефект, който щеше леко, но постоянно да задържа производството на електричество. За да се предотврати това, по върховете на прътите имаше тънки пластове графит – неутронният забавител, който помага на ядреното делене. Когато започна аварийното изключване и прътите на механизма АЗ-5 започнаха да се спускат в контролните канали, графитът измести водата, абсорбираща неутроните, което първоначално увеличи реактивността на ядрото. Едва когато по-дългата част на пръта, пълна с бор, последва графитния накрайник през канала, реактивността започна да спада.
Това беше една абсурдна и смразяваща размяна на ролята на един уред за безопасност – нещо като автомобил, в който педалите са свързани обратно, така че когато се натиснат спирачките, колата тръгва по-бързо, вместо да забави хода си.
Операторите направиха още експерименти, които потвърдиха, че положителният АЗ-5 ефект от накрайниците на прътите може да създаде локална критичност в долната част на гигантското ядро на реактора тип РБМК, особено ако операторите задействат системата АЗ-5, когато реакторът работи с по-малко от половината си мощност.
Обезпокоен, директорът на реакторното отделение в института „Курчатов“ писа на НИКИЕТ и подробно описа аномалиите в АЗ-5 системата и необходимостта да се проучат по-внимателно. „Не е изключено – предупреди той – при един по-обстоен анализ да се разкрият и други опасни ситуации.“ Николай Долежал, главен конструктор на НИКИЕТ, отговори с мъгляви уверения: те били наясно с проблема и се вземат необходимите мерки. Но такива мерки не се взеха.xlv68 Въпреки че се одобриха някои частични модификации в механизма АЗ-5, дори те се оказаха скъпи и неподходящи и се направиха на парче – реакторите РБМК се ремонтираха един по един.xlvi69
Постепенно чернобилските блокове 1, 2 и 3 бяха одобрени за изменения. Но Блок 4, който беше почти пред завършване, трябваше да почака до първия си планов ремонт през април 1986 г.
Междувременно НИКИЕТ уведоми директорите на всички централи с РБМК реактори за положителния АЗ-5 ефект. Но новината беше отнесена от разни бюрократични вихри, замота се в мъглата на секретността и не достигна до операторите.xlvii70 Въпреки това за Анатолий Александров и другите ядрени шефове страховитият РБМК-1000, националният реактор на СССР, имаше само временни проблеми. Когато Виктор Брюханов сложи последния си подпис върху документа, удостоверяващ завършването на четвъртия реактор на АЕЦ „В. И. Ленин“ в последния ден на 1983 г., светът все още говореше за една-единствена авария. Това унижение се отнасяше за САЩ.71
Рано сутринта на 28 март 1979 г. една шепа водопречистващи зрънца смола, по-малки от синапови семенца, блокираха един клапан във вторичния охлаждащ контур на реактор №2 на ядрената централа „Три Майл Айлънд“ близо до Харисбърг, Пенсилвания.72 В следващите 24 часа последвалата каскада от по-дребни повреди в оборудването и човешка грешка доведе до значителна загуба на охладител, което частично откри ядрото. Реакторът започна да се топи и отрови обвивката с хиляди литри радиоактивна вода. Операторите нямаха друг избор, освен да отведат радиоактивните газове директно в атмосферата. Въпреки че никой не пострада от излъчената радиация – тя се намираше в облак от нетрайни изотопи от инертни газове, които бяха отнесени над Атлантическия океан, – новината за аварията предизвика масова паника. Пътищата в три щата бяха блокирани от 135 000 души, напускащи домовете си в Пенсилвания. Там беше и президентът Джими Картър, който някога бе служил в американския флот като ядрен инженер и затова можеше лесно да разпознае истинска катастрофа, когато я види. Международното движение срещу ядрената енергия, което беше започнало да набира сила още от предходното десетилетие, трудно можеше да измисли по-подходящ и по-страшен символ на една опасна технология, излизаща извън контрол. В САЩ развитието на ядрената индустрия, която вече имаше проблеми с растящите строителни разходи, спря буквално за един ден.