xliii Предишната част на песента е иронично признание, че по-усъвършенстваните реактори тип ВВЕР, които били планирани да се пуснат в експлоатация, затънали в проблеми, свързани с производството, и забавяния.
xliv Границата на оперативната реактивност (ГОР) измервала общия брой на контролните пръти – или техния еквивалент като капацитет за намаляване на мощността, – които в даден момент се вкарвали в ядрото. Например ГОР 30 може да означава, че 30 пръта са вкарани докрай, 60 само наполовина или 120 само на четвърт от дължината им.
xlv На една междуведомствена среща, организирана през 1983 г. в Москва от Александров, Ефим Славски яростно реагирал, когато започнали да обсъждат недостатъците на РБМК. Неговата позиция помогнала „да се затръшне вратата за сериозен разговор за този тип реактор“, спомня си Георгий Копчински, тогава завеждащ сектора за ядрена енергия в Централния комитет, който присъствал на срещата. Вж. Kopchinsky and Steinberg, Chernobyl, 145.
xlvi INSAG–7 (45) докладва, че модификацията на контролните пръти била предложена от НИКИЕТ още през 1977 г., но тя се извършила само при няколко РБМК реактора. Копчински споменава, че идеята дошла от атомната централа в Курск, но „не се включила в проекта на реактора“. Вместо това промяната на всеки РБМК реактор изисквала отделно потвърждение от НИКИЕТ, а това „се влачело с месеци“.
xlvii Aндрей Глуков си спомня, че служителите в отдела за ядрена безопасност в Чернобил получили документ, който ги уведомявал за „ефект на завихрена струя“, през 1983 г., но той е бил предназначен за ограничено разпространение, а операционните инструкции не са били редактирани и не споменават явлението (Глуков, интервю по телефона, юли 2018).
xlviii Леонид Болшов, по това време главен физик в института „Курчатов“, си спомня, че официалната версия била следната: американските оператори са слабо образовани бивши морски кадети без университетска диплома, докато руските оператори са завършили ядрена физика в най-престижните университети и имат отлична квалификация (интервю на автора, 2017).
xlix Всъщност единственото публикувано публично признание за тези професионални съмнения била една статия от 1980 г., написана в съавторство от четирима физици – Легасов, Сидоренко, Бабаев и Кузмин. Те писали: „При известни обстоятелства, независимо от мерките за безопасност, може да възникнат условия за авария (в атомна централа), която да повреди активната зона и да отдели малко количество радиоактивни вещества в атмосферата.“ Статията е била своевременно подложена на критика от Средмаш и обявена за паникьорска. Природа, no. 6, 1980.
5.
Петък, 25 април, 23:55 ч.
Контролна зала на реактор №4
Под бледото неоново осветление на Контролна зала №4 въздухът беше замъглен от цигарен дим с миризма на застояло.l1 Хората от нощната смяна бяха току-що дошли, но общото настроение ставаше все по-напрегнато. Тестът на турбинния генератор беше планиран да приключи този следобед, а все още не беше започнал. Заместник главният инженер по оперативното управление на централата Анатолий Дятлов вече втори ден не беше спал.li2 Чувстваше се изтощен и недоволен.3
Тестът трябваше да провери една ключова система за безопасност, предназначена да пази реактор №4 при евентуално прекъсване на тока. Такава ситуация на пълно прекъсване на външно електрозахранване на централата от енергийната мрежа беше предвидена от дизайнерите на РБМК. Това беше сценарий на т.нар. проектна авария, при която централата внезапно губи захранване и гигантските охладителни помпи, благодарение на които водата непрекъснато циркулира през ядрото на реактора, спират с гръм.lii4 Централата разполагаше с аварийни дизелови генератори, но за да заработят отново помпите, бяха необходими между 40 секунди и три минути.5 Това беше опасна пауза, достатъчна, за да започне стопяване на ядрото.
Затова конструкторите разработиха един механизъм, който се задейства при аварийно спиране на електрозахранването. Той използва инерцията на реакторните турбини, за да задвижи помпите през тези критични секунди.liii6 Този механизъм беше от изключителна важност за безопасността на Енергоблок №4 и беше предвидено да се тества, преди да бъде одобрен за използване през декември 1983 г. Но директорът Брюханов разреши този тест да се пропусне, за да спази своя срок до края на годината. Макар че след това започнаха да се правят подобни изпитания, всичките бяха неуспешни. Към началото на 1986 г. тестът вече беше закъснял с повече от две години, но първият планов ремонт на реактора даваше възможност той да се проведе в реални условия. В два часа в петък следобед, след като в един от двата огромни турбогенератора – турбина №8 – бяха направени новите модификации, най-после тестът можеше да започне.