Точно в този момент обаче се намеси централният диспечер на киевската електропреносна мрежа. Фабриките и предприятията в цяла Украйна бяха подлудели да изпълнят производствените си норми в последната минута, за да получат бонуси преди Първи май, и затова им трябваше всеки киловат електричество, което Чернобилската АЕЦ можеше да им осигури.liv7 Диспечерът каза, че Блок 4 не може да се изключи, за да започне тестът, преди да е минал часът на пиковото натоварване, т.е. най-рано в 21:00 ч.8
Към полунощ в петък екипът от електроинженери, дошли, за да наблюдават теста, заплашиха, че ще прекратят договора си и ще се върнат в Донецк, ако той не започне скоро.9 В Контролна зала №4 персоналът, който беше запознат с програмата на теста, приключваше смяната си и се готвеше да си тръгне. На физика от отдела за ядрена безопасност на централата, който трябваше да е на разположение и да помага на оператора по време на теста, беше казано, че експериментът вече е приключил. Той изобщо не се беше мяркал.10 Поемайки уредите на пулта на старши инженера по управлението на реактора, 25-годишният Леонид Топтунов, едва от два месеца на новата си длъжност, се готвеше да навигира затварянето на капризния реактор за пръв път в живота си.11
Но заместник главният инженер Дятлов беше решен да доведе нещата докрай. Ако тестът не приключеше тази нощ, трябваше да се чака поне още една година.12 Дятлов не искаше да чака. Вече на 55 години, Анатолий Дятлов изглеждаше досущ като типичния строг съветски технократ: висок и слаб, с остри скули, с рядка посивяла коса, сресана над високото му чело, и тесни сибирски очички, които дори на снимка сякаш святкаха от злоба.13 Той беше физик ветеран, дошъл в Чернобил след 14 години работа на реактори във флота в съветския Далечен изток.14 Беше един от тримата най-старши директори на централата с ядрена експертиза. Дятлов наблюдаваше работата на Блок 3 и Блок 4 и отговаряше за назначението и обучението на кадрите.
Беше син на селянин, който всяка нощ светваше шамандурите по река Енисей, недалеч от наказателните колонии в Красноярск.15 Избяга от къщи, когато беше на четиринайсет. После постъпи в техникум и преди да го приемат в МИФИ, беше работил като електротехник. Дятлов завърши през 1959 г. и получи назначение в крепостта на съветския военнопромишлен комплекс – корабостроителницата „Ленински Комсомол“ в далечния град Комсомолск на Амур. Като директор на секретната лаборатория 23, Дятлов ръководеше екип от 20 души, които монтираха реакторите на атомни подводници от класовете „Янки“ и „Виктор“, преди да ги пуснат на вода.16
Когато през 1973 г. пристигна в Чернобил, той беше ръководил монтажа, изпитанието и пускането в експлоатация на повече от 40 ядра на реактори тип VМ.17 Тези малки морски реактори, версия на ВВЕР (водо-воден енергиен реактор), нямаха нищо общо с огромните чудовища с графитни забавители, които се конструираха в Чернобил.18 Но Дятлов беше специалист фанатик и се амбицира да научи всичко възможно за реакторите РБМК-1000. Беше отишъл там, за да въведе в експлоатация всеки един от четирите нови енергоблока в Чернобил, и сега работеше по десет часа дневно шест и понякога седем дни в седмицата. Ходеше пеш до централата всеки ден от дома си в Припят. Ходенето според него му помагаше да се отърве от мрачните мисли, а бягането го поддържаше в добро здраве. Рядко се задържаше в кабинета си и денонощно сновеше по коридорите и стълбите на централата – инспектираше оборудването, проверяваше за течове и вибрации и контролираше персонала. Педантичен до най-дребната подробност, Дятлов разбираше от работата си и се гордееше със своите познания за реактора и неговите системи в областта на математиката, физиката, механиката, термодинамиката и електроинженерството.
Но методите, които той бе усвоил като директор на строго секретната военна лаборатория, не му помагаха да ръководи операторите и инженерите в една гражданска ядрена централа.19 Не понасяше кръшкачите или онези, които не се подчиняваха на заповедите му до най-малката подробност.lv20 Дори колегите, които беше довел от Комсомолск, трудно работеха с него. Понякога беше безцеремонен, припрян и груб, а езикът му беше изпъстрен с ругатни и съветски моряшки жаргон, като често си мърмореше под носа и наричаше някои неопитни техници „шибани шарани“.21
Когато откриеше дефект, Дятлов изискваше да се отстрани моментално и носеше тетрадка, в която записваше имената на онези, които не успяваха да отговорят на очакванията му.22