Заместник главният инженер си вярваше, че винаги е прав, и упорито отстояваше мнението си по разни технически въпроси дори и в случаите, когато отгоре му нареждаха да го промени.23 Дългият опит на Дятлов в корабостроителницата и в преследването на химерични цели, наложени при строителството на Чернобил, го бяха научили, че безапелационните диктати на съветската бюрокрация и сивата „долна земя“ на съветската реалност са две съвсем различни неща.24
Дятлов беше изпълнил всички изисквания за съветския човек-самоук, като през деня се посвещаваше всецяло на работата си, а през нощта се потапяше в култура.25 Той страстно обичаше поезията и знаеше наизуст всичките осем глави на романа в стихове „Евгений Онегин“ на Пушкин. Извън работата беше приятен за компания, макар че имаше малко близки приятели. Тайната му се разкри доста по-късно: преди да дойде в Чернобил, Дятлов бил свързан с една авария в Лаборатория 23.26 Имало взрив и той бил облъчен със 100 бер – огромна доза радиация. Аварията, естествено, била потулена. По-късно един от малките му синове се разболял от левкемия. Не било сигурно дали двете събития са свързани. Момчето било на девет години, когато починало, и Дятлов го погребал там, до реката в Комсомолск.
Въпреки че специалистите, които се трудеха здраво под командването на Дятлов, не харесваха отношението му към тях, мнозина му се възхищаваха и малцина се съмняваха в неговата експертност.lvi27 Имаха голямо желание да научат повече и вярваха, че той знае всичко за реакторите.28 Дятлов, както самата съветска държава, потушаваше всяко несъгласие и си беше създал образ на непогрешим; очакваше подчинените му да изпълняват заповедите му без възражения като роботи, независимо дали тяхната преценка е по-добра.
Въпреки всичко заместник главният инженер имаше известни резерви към реактора, на който всички заедно работеха. Независимо от дългите часове, които прекарваше върху последните технически корекции и регулации, въпреки знанията си по термодинамика и физика, Дятлов казваше, че има нещо непонятно в РБМК-1000 – една ядрена енигма, която дори той не можа никога да разгадае напълно.29
Контролната зала на Блок 4 беше голяма кутия без прозорци, около 20 м широка и 10 м дълбока, с полиран каменен под и нисък проточен таван със скрити флуоресцентни лампи и вентилационни тръби. Обикновено тук работеше малоброен екип от четирима души. В дъното началник-смяната имаше собствен пулт, откъдето наблюдаваше тримата оператори, управляващи блока, които бяха застанали пред три дълги сиви стоманени контролни панела, подредени в прекъсната дъга по ширината на залата. Отляво стоеше старшият инженер по управлението на реактора, известен с акронима СИУРlvii.30 Отдясно беше старшият инженер по управлението на турбината. В центъра стоеше старшият инженер по управлението, който координираше дейността на другите двама и поддържаше притока на водата, осигуряваща работата на реактора: стотици хиляди кубически метра, циркулиращи по първия контур – от помпите, през реактора, към паросепараторите, а после навън към турбините и обратно. Контролните панели на тримата оператори бяха украсени с гирлянди от стотици ключове, бутони, броячи, лампи и светлинни аларми, необходими за управлението на първичните процеси на производство на електричество чрез ядрено делене.
Пред пултовете се издигаше стена от панели с уреди, показващи състоянието на трите системи по светещи циферблати, телевизионни екрани и трептящи барабани, които бавно записваха данните на хартиени ролки.31 Скрити зад панела, в преддверия отляво и отдясно, имаше хиляди метри кабели, които потъваха някъде в мрака и в безброй компютърни шкафове, пълни със светещи клапани и тракащи релета – една сложна, но остаряла техника, която свързваше контролните панели със самия реактор.
Когато младият Леонид Топтунов зае мястото на старши инженера по управлението на реактора, пред него се появиха два гигантски дисплея, осветени отзад, които стигаха почти до тавана и показваха оперативното състояние на реактор №4. Първият показваше статуса на всеки един от 1659-те горивни канала, пълни с уран. Вторият се състоеше от 211 светещи циферблата, подредени в кръг с диаметър 3 м. Това бяха селсин монитори, показващи позицията на контролните пръти от борен карбид, които можеха да се вдигат или спускат в реактора, за да забавят верижната реакция. Под ръцете на Топтунов имаше панел с ключове, с помощта на които той можеше да избира различни групи пръти, както и една ръчка, която ги вкарваше и изкарваше от ядрото. Наблизо един реактиметър показваше със светещи цифри топлинната продукция на реактора в мегавати. Точно зад него стоеше началник-смяната Александър Акимов, който щеше да наблюдава теста под ръководството на заместник главния инженер Дятлов. В строгата йерархия на техническия състав на електроцентралата Акимов, опитен инженер по управлението на реактора, беше старши член на оперативния персонал в залата.32 Ролята на Дятлов беше административна – независимо от голямата му експертност в областта на ядрената енергия той можеше да управлява реактора от мястото на старшия инженер не повече, отколкото един висш мениджър в авиокомпания можеше да поеме управлението на пътнически самолет от пилотската кабина.