Акимов, длъгнест мъж на 32 години с дебели очила, оредяваща коса на челото и малки мустачки, беше предан комунист и един от най-добре подготвените технолози в централата.33 Той и съпругата му Люба бяха родители на две момчета, а Акимов прекарваше свободното си време в четене на исторически биографии или в лов на зайци и патици с пушката си „Уинчестър“ из блатата на Припят.34 Акимов беше умен, компетентен и харесван, но колегите му бяха единодушни, че началниците му лесно го командват.lviii35
В Контролна зала №4 имаше оживление.36 Заедно с Топтунов и другите двама оператори, които обслужваха турбината и помпените панели, някои от предишната смяна все още не си тръгваха от работните си места заедно с други, дошли да гледат. В една съседна стая бяха турбинните специалисти от Донецк, чиято задача беше да наблюдават спирането на турбогенератор №8. Дятлов крачеше нагоре-надолу.
Веднага щом диспечерът на киевската електропреносна мрежа даде разрешение, операторите започнаха отново да намаляват бавно и контролирано мощността на реактора и вече я поддържаха стабилно на 720 мегавата – малко над минимума, необходим за провеждането на теста. Но Дятлов явно смяташе, че една по-ниска мощност ще бъде по-безопасна, и затова упорито настояваше за 200 мегавата.37 С инструкциите за теста в ръка, Акимов възрази шумно и стоящите около него чуха как двамата мъже се разправят сред непрекъснатото бучене на турбините от съседната машинна зала.38 Акимов знаеше, че при мощност 200 мегавата реакторът може да стане опасно нестабилен и дори още по-труден за управление. Според програмата на теста мощността не трябваше да пада под 700 мегавата. Дятлов обаче упорстваше, че знае по-добре какво трябва да се направи. Акимов се предаде и неохотно се съгласи да даде съответното нареждане. Топтунов започна още да намалява мощността. Тогава, 28 минути след полунощ, младият инженер направи грешка.
Когато в полунощ Топтунов пое управлението на реактора, компютризираната регулационна система на енергоблока беше поставена на автоматично управление, което му позволяваше да управлява отделно различни зони на ядрото.39 Тази система обикновено се изключваше, когато реакторът работеше на ниска мощност. И така Топтунов започна да превключва системата за глобално автоматично управление – нещо като ядрен автопилот, който щеше да му позволи да поддържа стабилен ход на РБМК, докато хората се приготвяха за началото на теста.40 Преди да приключи с превключването, той трябваше да избере ниво, при което компютърът щеше да поддържа мощността на реактора при този оперативен режим. Но по някакъв начин Топтунов пропусна това действие. Реакторът не му прости. Останал без нови инструкции, компютърът продължи по подразбиране до последната зададена стойност – близо до нула.
И ето че сега Топтунов гледаше слисан как светещите сиви цифри на реактиметъра започнаха да се сриват: 500... 400... 300... 200... 100... мегавата.41 Реакторът му се изплъзваше.
Прозвучаха серия аларми. „Повреда в измервателните вериги“, „Включване на аварийно защитно увеличаване на мощността“, „Намаляване на водния поток“. Акимов разбра какво се случва. „Поддържайте мощност! Поддържайте мощност!“42 – крещеше той. Но Топтунов не можеше да спре срива на числата. За две минути производствената мощност на Блок 4 стремително спадна до 30 мегавата – по-малко от 1% от топлинния му капацитет. Към 12:30 ч. показанията на реактиметъра бяха почти на нулата. Въпреки това поне за още четири минути Топтунов не предприе нищо. Докато чакаше, неутронопоглъщащият газ ксенон-135 започна да се натрупва в ядрото, унищожавайки бездруго малко останалата реактивност. Реакторът се отравяше и потъваше в т.нар. ксенонова яма. В този момент мощността му спря на минимума, а през цялото това време ксенонът продължаваше да се натрупва.lix43 Аварийните действия, които трябваше да се предприемат от операторите, бяха пределно ясни: трябваше да спрат теста и незабавно да затворят реактора.