6.
Събота, 26 април, 1:28 ч.
Военизирана противопожарна служба №2
Точно след 1:25 ч., когато един виолетов конус от многоцветни пламъци се издигна на 150 м около шарения като захаросана пръчка вентилационен комин на Чернобилската АЕЦ, във военизираната противопожарна служба №2 се включи алармата.1 В стаята на телефонния диспечер главното табло със стотици червени предупредителни лампи внезапно засвятка от горе до долу.2
Мнозина от четиринайсетте мъже от 3-та смяна дремеха на леглата си в дежурната, когато силен тътен раздруса прозорците на пожарната, разтресе пода и ги разбуди с трясък.lxv3 Вече обуваха ботушите си, когато аварийната сирена засвири, и те изтичаха на бетоновата площадка през станцията, където ги чакаха трите пожарни коли със запалени мотори. Чуха диспечера да крещи, че има пожар близо до атомната централа, и точно в този момент видяха гигантски облак във формата на гъба, която растеше в небето над Блок 3 и Блок 4, на по-малко от 500 м разстояние от тях, на две минути път.
Лейтенант Правик даде заповед за тръгване и един по един големите червено-бели пожарни камиони ЗИЛ пъргаво се отделиха от площадката и потеглиха.4 Двайсет и четири годишният сержант Александър Петровски, вторият най-млад член на командата, нямаше време да потърси шлема си и вместо него грабна работното кепе на Правик. Беше 1:28 ч. след полунощ. Зад волана на главния камион седеше Анатолий Захаров, як и общителен 33-годишен мъж, който беше партиен секретар на пожарната и имаше втора работа като спасител в Припят. Там разполагаше с бинокъл и моторница, с която вадеше пияните плувци от реката. Захаров сви надясно и мина покрай оградата на периметъра на централата, след което се отправи с бясна скорост към входа ѝ. Направи остър ляв завой, мина през главния вход и влезе в територията на централата, като прелетя покрай дългия и нисък силует на дизеловия генератор. Радиото пращеше с въпроси и указания: Какво се е случило? Какви са щетите? Две допълнителни цистерни вече се приближаваха зад тях.lxvi5 Градската припятска команда също беше тръгнала. Лейтенант Правик задейства аларма №3, най-високата степен на тревога, и повика всички налични пожарни команди в Киевска област.lxvii6
През предното стъклото на камиона Захаров видя цялата гигантска сграда на атомната централа.7 Зави надясно, за да се приближи до нея, мина между бетонните стълбове на един надлез и с пълна скорост се отправи към северната стена на третия реактор. Там, на около трийсет метра разстояние, видя останките на Блок 4.
Горе, в контролната зала на Блок 4, всички говореха в един глас, а заместник главният инженер Анатолий Дятлов се мъчеше да разбере какво казват уредите.8 Съзвездие от предупредителни лампи святкаше в червено и жълто до конзолите на пултовете за турбините, реактора и помпите, а електрически звънци непрекъснато пищяха.9 Новините бяха мрачни. На пулта на старшия инженер по управлението на енергоблока Борис Столярчук показанията казваха, че осемте главни предпазни клапана са отворени, но в сепараторите няма вода. Този сценарий беше максималната проектна авария и най-големият кошмар на атомшчиците: активната зона да остане без хиляди литри от жизненоважния охладител и с това да увеличи опасността от разтопяване на ядрото.
При контролния панел на старши инженера по управление на реактора Топтунов стрелките на селсин броячите бяха замръзнали на 4 м, което означаваше, че контролните пръти са спрели, без да стигнат дори до половината на хода си надолу. Топтунов беше освободил прътите от електромагнитните им куплунги, за да може гравитацията да ги свали до ограничителите, но по някаква причина те бяха спрели, преди да затворят реактора. Сивите ЛЕД цифри на реактиметъра, показващи какво става в реактора, трептяха нагоре-надолу. Нещо все още се случваше там вътре, но нито Дятлов, нито техниците около него бяха в състояние да го овладеят. Отчаян, Дятлов се обърна към двамата стажант-инженери по управлението, които бяха дошли тази нощ, за да наблюдават теста – Виктор Проскуряков и Александър Кудрявцев, – и им даде инструкции да задействат ръчно аварийния бутон А3-5.10 Каза им да внимават какво става в контролната зала и ръчно да вкарат контролните пръти в ядрото.
Двамата инженери се подчиниха, но веднага щом напуснаха стаята, Дятлов осъзна грешката си: ако прътите не падат от собствената си тежест, няма как да се задвижат ръчно. Той се втурна към коридора, за да извика стажантите, но те бяха изчезнали, погълнати от пушека и парата, които бяха изпълнили залите и стълбищните шахти на Четвърти блок.