– Толик, какво е това? – попита един от хората му.16
– Момчета, това е от вътрешността на реактора – каза той. – Ако оцелеем до сутринта, ще живеем вечно.
Правик каза на Захаров да стои до радиото и да чака нареждания. Той и командирът на отряда Леонид Шаврей щяха да разузнаят района и да установят източника на огъня.
– След това ще го угасим – каза той.
След което младият лейтенант влезе в централата и изчезна.
В турбинната зала на Блок 4 двамата пожарникари се натъкнаха на пълен хаос. Счупени стъкла, парчета бетон и метал бяха разпръснати навсякъде. Няколко замаяни оператори тичаха нагоре-надолу сред пушека, който се виеше над отломките. Стените на сградата потреперваха, а отнякъде се чуваше грохот от излизаща пара. Прозорците по протежение на ред А бяха строшени, а светлините над турбина №7 бяха загаснали. Струи пара и гореща вода се виждаха през облаци пара около горивните помпи. Част от покрива беше хлътнала и големи и тежки отломки, изхвърлени след взрива от корпуса на реактора върху покрива на контролната зала, все още падаха отгоре. В някакъв момент една оловна тапа на реакторен канал се търколи от тавана и се разби на земята на метър от мястото, където стоеше един от турбинните оператори.17
Правик и Шаврей бяха обикновени пожарникари и нямаха уреди за измерване на радиацията.18 Техните радиостанции не работеха. Намериха телефон и се опитаха да се обадят на диспечера на централата, за да разберат повече подробности за аварията. Не можаха да се свържат. В следващите петнайсет минути двамата тичаха насам-натам из централата, но не можаха да установят нищо със сигурност, освен че части от покрива на турбинната зала се бяха срутили и че имаше някои зони, които не се бяха запалили.
Когато Правик и Шаврей се върнаха при другите, които бяха извън Блок 3, пожарникарите от припятската градска пожарна вече бяха пристигнали. Към 2:00 ч. сутринта пожарникари от 17 други команди от цялата Киевска област препускаха към централата, придружени от спасителни екипи, със специални стълби и цистерни.19 Скоро след това шефът на Министерството на вътрешните работи в Киев откри кризисен център специално за аварията и на всеки 40 минути изискваше актуална информация за обстановката.20
Пьотр Хмел, началник на първия дежурен отряд на военизираната бригада №2, беше в апартамента си, който се намираше срещу припятското управление на милицията, и се канеше да си легне след дългата пиянска нощ, когато на вратата се позвъни. Беше Радченко, един шофьор от пожарната служба.
– Има пожар в Четвърти блок – каза той.21 Всеки един човек бил нужен, и то незабавно.
Хмел му каза да почака, докато си сложи униформата, а после го последва по стълбите към уазката, която чакаше на улицата. На излизане младият лейтенант грабна полупразната бутилка съветско шампанско от кухненската маса. Уазката сви рязко на острия завой на ул. „Леся Украинка“, а Хмел се хвана здраво за бутилката. Пресуши я до дъно.
Каквото и да се беше случило, не трябваше да се хаби хубаво съветско шампанско.
В своя апартамент на „Ленински проспект“ директорът на централата Виктор Брюханов се събуди от телефона, който звънна две минути след взрива.22 До него жена му се размърда и погледна нагоре, когато лампата светна с щракане. Обажданията по телефона от централата посред нощ не бяха рядкост и затова тя не се разтревожи. Но съпругът ѝ слушаше в мълчание това, което му казваха, и Валентина видя как цветът на лицето му изчезна. Виктор сложи обратно слушалката, облече се почти в транс и изчезна в нощта, без да каже нито дума. Още нямаше 2:00 ч., когато Брюханов пристигна в централата. Той видя назъбения силует на Четвърти блок, осветен отвътре с бледочервено сияние, и разбра, че се е случило най-лошото.
Ще отида в затвора – помисли си той.23 Докато вървеше към главната административна сграда, директорът нареди на началника на гражданската отбрана на централата да отвори аварийния бункер долу в подземието. Подсиленият бункер беше предвиден за скривалище за персонала в случай на ядрено нападение и в него имаше кризисен център с бюра и телефони за всички началници на отдели в централата, обеззаразителни душове и лазарет за ранени; въздушни филтри за отстраняване на отровни газове и радионуклиди от атмосферата; дизелов генератор и резервоари с прясна вода.24 Той можеше да обслужи минимум 1500 души. Всичко това беше запечатано от херметически затворена врата. Брюханов се качи в кабинета си на третия етаж и се опита да се свърже по телефона с началник-смяната на централата.25 Нямаше отговор. Той разпореди да се задейства автоматичната аварийна телефонна система, предназначена да уведомява управленския състав за авария от най-висока степен, т.е. обща радиационна авария. Това означаваше излъчване на радиация не само в централата, но също така на земята и във въздуха около нея.