Само един човек му пречеше. Това беше неговият най-близък съсед Евгений Велихов – пълен и общителен плазмен физик, произхождащ от семейство на изобретатели и свободомислещи хора.36 Личен съветник на Горбачов по въпросите на науката и ръководител на своя собствена теоретична и изследователска лаборатория в покрайнините на Москва, Велихов заемаше висока позиция в администрацията на института „Курчатов“ и беше непосредствен съперник на Легасов. Беше пътувал в чужбина, имаше добри контакти със западни учени, говореше приличен английски и обичаше да носи връзка от Принстън.37 Но на „Пехотная“ №26 се появяваше рядко. Когато Легасов се чудеше защо неговият колега е очевидно враждебно настроен към него, съпругата му предложи едно просто лекарство:
– По-малко му говори за твоите успехи.38
Легасов пристигна в института в събота по обед, но не можа веднага да намери човека, който му трябваше: Александър Калугин, специалист по реактори тип РБМК в Чернобил.39 Калугин си беше взел свободен ден, но когато разбра, че Легасов го вика, той донесе цялата техническа документация, която можеше да намери за реактора и Чернобилската централа. След това Легасов бързо се прибра вкъщи, за да каже на жена си, че заминава, макар да не знаеше какво ще прави, нито колко време ще отсъства. После тръгна за летището. Въпреки хубавото време той все още беше с костюм и със скъпото кожено палто, което беше облякъл сутринта.40
Около 11 ч. преди обед, малко повече от девет часа след началото на кризата, първият самолет от Москва кацна на пистата на киевското летище.41 Водени от Борис Прушински, членовете на екипа за бързо реагиране при ядрени аварии бяха учени от Союзатоменерго и институтите, които бяха проектирали реактора и самата централа, офицери от КГБ и четирима специалисти от Московската болница №6 – специализираната клиника на Държавния институт по биофизика за лечение на радиологични наранявания. Когато се приземи, Прушински научи, че една правителствена комисия е на път, за да поеме контрола над ситуацията.42 Но ако някаква нова информация за истинския мащаб на аварията беше междувременно стигнала до Политбюро в Москва, тя не беше предадена на Прушински и на неговите специалисти. Докато изминаваха с автобус 140-те километра до Припят с ескорт от милицията, настроението им беше мрачно. Вече знаеха, че има двама загинали. Чудеха се какво може да се е случило. Може би покривът на реакторната зала се е срутил или някаква апаратура се е подпалила? Все още вярваха обаче, че реакторът е бил затворен безопасно и се охлажда с вода, и няма да има повече пострадали.
Когато накрая автобусът приближи отклонението на пътя, което отделяше града от ядрената централа, Прушински видя един офицер от милицията в лятна униформа, който носеше маска Лепесток и това го смути. Лепесток („венчелистче“) беше съветска изработка платнен респиратор, който филтрираше радиоактивните аерозоли от атмосферата. Той се почуди защо е трябвало да го сложи. Когато пристигнаха в Припят, ги посрещна човек от централата, който ги увери, че всичко е под контрол. Облекчен, Прушински се регистрира в хотел „Полесия“, една 8-етажна бетонна сграда с лице към централния площад, и отиде да обядва долу в ресторанта. После излезе на слънчевата тераса на хотела и видя директора Брюханов, който пресичаше площада и идваше към него.
– Какво става с блока? – попита Прушински.
Макар че изпадналият в шок директор по-късно щеше да продължи да дава противоречива информация на своите началници и още няколко часа щеше да уверява другите, че реактор №4 е останал невредим, в този момент призна истината.lxxxiv
– Вече няма блок – каза той.
Прушински стоеше като гръмнат. Той знаеше, че този човек не е ядрен специалист, но това, което намекваше, беше просто немислимо.
– Сам погледнете! – отчаян каза Брюханов. – Сепараторите се виждат от улицата.