Централното командване на Киевска военна област го беше изпратило в Припят предната вечер и в събота след полунощ той пристигна с кола, придружен от експерт по водене на химическа война от военновъздушните сили.cii2 Генерал Антошкин имаше съвсем бегла представа какво се случва в централата; не беше получил указания, нямаше екип, нито оборудване, нито даже радиостанции, които му бяха необходими, за да комуникира директно с пилотите си. Веднага щом пристигна в Припят, той отиде в „Белия дом“, за да се представи на Борис Шчербина.ciii Председателят на правителствената комисия беше лаконичен:
– Имаме нужда от вертолети – каза той.3
Антошкин използва телефон в една от стаите, където се бяха настанили генерали и адмирали от армията, ядрената флота и гражданската отбрана, и събуди своя заместник в Киев, като му нареди полковете с тежките хеликоптери да тръгнат веднага.4 Първите машини, които пристигаха от цяла Украйна и Беларус, трябваше да летят през нощта в дъжд, ниски облаци и опасни гръмотевични бури. Те се приземиха в близката военновъздушна база в Чернигов. Антошкин използва извънредните правомощия, дадени на правителствената комисия, за да извика пилоти изпитатели от тренировъчната база за вертолети в Торжок, на юг от Москва, както и още летци от бази, разположени на 1000 км от там, на границата с Казахстан.
В неделя преди изгрев генералът вече командваше специален авиационен отряд за справяне с бедствия, състоящ се от 80 хеликоптера, които очакваха заповеди от четири различни летища около централата, като от целия Съветски съюз към Чернобил се пренасочваха още машини. Антошкин не беше спал повече от 24 часа.
В хотела шумът от приближаващия се самолет стресна Борис Шчербина, академик Легасов и другите членове на комисията и те скочиха от леглата си.5 Бяха заседавали до късно през нощта в опити да разплетат затягащия се възел от проблеми около останките на Блок 4: опасността от нова верижна реакция в реактора, пожара и необходимостта да се потуши невидимият поток от радионуклиди, който изтичаше в атмосферата, както и въпроса дали да започне евакуация на града и най-вече да се разреши загадката на причините за аварията.
Легасов изчисли, че в реактора е имало 2500 тона графитни блокове, които се бяха запалили и вече достигаха температура над 1000 градуса по Целзий.6 Тази силна топлина можеше скоро да разтопи циркониевата обвивка на горивните касети, останали в ядрото, както и пелетите от уранов диоксид, като по този начин увеличи още повече количеството на радиоактивните частици в облака, който излизаше от разбитото ядро.7 Легасов определи, че графитът гори по един тон на час.8 Дори ако се изключеше материалът, вече изхвърлен от ядрото при експлозията, ако изчисленията му бяха правилни и това, което оставаше, продължаваше безпрепятствено да гори, пожарът можеше да бушува още най-малко два месеца и даже повече, отделяйки във въздуха стълб от радионуклиди, които щяха да причинят радиоактивно замърсяване в целия Съветски съюз и да обикалят планетата в продължение на години.civ9
Но проблемът беше безпрецедентно сложен. Обикновените противопожарни методи не вършеха работа.10 Графитът и ядреното гориво горяха при такива високи температури, че нито вода, нито пяна можеха да ги угасят.11 Толкова бяха горещи, че водата щеше да се превърне мигновено в пара и още повече да разпространи радиоактивни аерозоли в облак от токсична пара; също така щеше да се разпадне на съставните си компоненти – кислород и водород – и с това да създаде условия за нова експлозия. Освен това колосалните полета от гама-радиация около реактора правеха невъзможно приближаването до него за по-дълго време нито по суша, нито по вода.12
Легасов и другите крайно изтощени ядрени специалисти спореха с часове, отхвърляха идея след идея, ровеха книги и ръководства за някаква информация и търсеха помощ от Москва по телефона или телекса. Началници на пожарни служби от Министерството на вътрешните работи и експерти от Министерството на енергетиката се обръщаха за съдействие към своите колеги от столицата. Един физик, като не можа да намери отговор на някакъв лесен въпрос в техническата документация в централата, се обади на съпругата си и я помоли да го провери вкъщи.13 В кабинета си в института „Курчатов“ самият 83-годишен директор Анатолий Александров, председател на Академията на науките на СССР, който държеше патента за реактора тип РБМК и беше учител на Легасов, седеше до един секретен телефон и даваше съвети на физиците в Припят как да възстановят контрола над реактор №4.14 Легасов предложи да го покрият с железните сачми, складирани на строителната площадка на централата и предназначени за приготвянето на „тежък“ бетон, устойчив на радиация. Шчербина искаше да пусне противопожарни лодки по река Припят, от които маркучи под високо налягане да вливат вода в реакторната зала. Но сачмите бяха в склад, намиращ се точно на пътя на радиоактивните частици, които се носеха от Блок 4, и вече не можеше да се доближи, защото беше много замърсен. Изливането на още вода в реактора можеше да стане опасно и беше безпредметно.