Докато хеликоптерът се връщаше в Припят, Легасов знаеше със сигурност, че става дума не за поредния злощастен провал на съветското инженерство, а за катастрофа от глобален мащаб, която щеше да засегне много следващи поколения в целия свят.22 Сега той трябваше да я овладее.
В десет часа в неделната сутрин, цели 32 часа след началото на катастрофата, Борис Шчербина събра съветския и местния партиен актив в стаите на градския комитет на Партията в „Белия дом“.23 Най-после той даде заповед за евакуиране на Припят.
В 13:10 ч. радиоточките в кухните в целия град най-после проговориха.cviii С остър и уверен глас24 една млада жена прочете съобщението, написано сутринта от група отговорни служители и одобрено от Шчербина.cix
Внимание! Внимание! Скъпи другари! Градският съвет на народните депутати би искал да ви информира, че поради авария в Чернобилската АЕЦ в град Припят назряват условия за опасна радиация. Партията, съветските организации и въоръжените сили вземат необходимите мерки. Въпреки това, за да се осигури пълна безопасност за хората и особено за децата, се налага временна евакуация на градското население в недалечни обекти в Киевска област. Умоляваме ви да запазите спокойствие, да се организирате и да спазвате реда по време на тази временна евакуация.
Извънредната прокламация беше внимателно формулирана.cx25 В нея не се споменаваше колко дълго ще трае принудителното отсъствие на хората, но умишлено ги караше да повярват, че ще бъде за кратко. Беше им казано да вземат само важни документи и достатъчно дрехи и храна за два-три дни. Трябваше да затворят прозорците и да изключат газовите уреди и електричеството.26 В града щяха да останат общински работници, за да поддържат градската инфраструктура и съоръжения. Празните домове щяха да се охраняват от милиционерски патрули. Някои хора, които се страхуваха какво може да се случи в тяхно отсъствие, вземаха само най-ценните си принадлежности – официални рокли, бижута, сервизи. Други пък слагаха в багажа си и зимните си дрехи и се приготвяха за най-лошото.
По-рано същата сутрин Наталия Ювченко, с хавлиена кърпа, четка за зъби и други неща в ръце, които раненият ѝ съпруг беше поръчал да му занесе, се беше върнала и стоеше в очакване в двора на Медико-санитарния център №126. Но когато стигна до мястото под прозореца, където двамата с Александър бяха говорили предишния ден, тя не видя нито него, нито някой от другите мъже и жени от централата. Прозорците на сградата бяха отворени, но цялото крило на болницата, което само няколко часа по-рано беше пълно с пациенти, сега изглеждаше съвсем празно. Тя се огледа с надежда да види някого, който би ѝ казал къде може да са отишли всички, но не намери никого.27
Когато Ювченко се върна в апартамента си на „Проспект на строителите“, съседите ѝ казаха за съобщението за общоградска евакуация – ще отсъстват три дни, ще дойдат автобуси, за да вземат всички, а дотогава децата не трябва да излизат от къщи. Да се чака. Нямаше време за страх и паника. Имаше толкова много въпроси без отговор: къде са приятелите ми? Къде ще отидем? Кога ще се върнем?
Ювченко насочи вниманието си към най-необходимите за момента неща. Първо, трябваше непременно да прибере всички семейни документи. Взе гражданските паспорти, университетските дипломи, удостоверенията за ваксинации и документите за апартамента. После: къде ще намери мляко, за да храни Кирил през следващите три дни? Всички магазини бяха затворени. Но най-важното беше да намери съпруга си.
Не след дълго обаче тя откри защо Александър така внезапно беше изчезнал. Не мина много време и Саша Корол, след като беше прегледал списъка с адреси, записани в автобуса предишната вечер, се появи на вратата и ѝ каза, че е видял как медицинският самолет ги е откарал Москва. Освен това той даде пари на Наталия, без тя да му ги е поискала – 100 рубли, които се равняваха почти на месечна заплата, както и една кутия мляко за бебето.cxi
Наталия постави млякото на седалката на колелото на Александър в антрето и отиде в спалнята да приготви багажа. Напълни малък куфар – дрехи за момченцето, две рокли, обувки – и слезе долу в очакване.
На втория етаж на „Белия дом“, където сновяха военни, учени и членове на правителствената комисия, Мария Проценко беше останала на бюрото си през цялата съботна нощ.28 Имаше много работа, а малко хора, за да я свършат – бяха пуснали по-голямата част от техническия персонал на Изпълкома да се прибере вкъщи.
Независимо от кризата в централата Проценко беше решила да обработи планината от документи за плановото развитие и разширяване на града. Тя беше уверена, че всичко ще върви по план.