Нито едно от тези вещества обаче не беше налично в централата. Оловото пък беше сред най-дефицитните суровини в целия Съветски съюз.38 Въпреки всичко беше абсолютно наложително операцията да започне незабавно.
Шчербина нареди на пилотите да започнат да бомбардират реактора с борен прах – неутронния забавител, който щеше да предотврати възможността за нови верижни реакции в останалия уран. Уранът най-после беше пристигнал с камион от ядрената централа в Ровно. Легасов беше влязъл в сянката на реактора с една бронирана служебна кола, за да направи лично измервания на неутронната радиация; неговите данни потвърдиха, че верижната реакция в отломките вече е спряла. Но физиците искаха да са сигурни, че няма да започне отново.
Междувременно Шчербина изпрати генерал Антошкин и двама заместник-министри на СССР – ядрени експерти – на брега на р. Припят, където те лично започнаха да пълнят чували с пясък.39 Според академик Легасов пясъкът щеше да задуши огъня и да създаде един филтриращ пласт на върха на горящия реактор, който можеше да задържи излизащите горещи частици и радиоактивните газове. Освен това пясъкът беше евтин и в неограничено количество. Плановете на Мария Проценко за разширяването на града включваха извличането на пясък от реката, така че пред градското кафене на брега на реката вече имаше стоварени тонове пясък – само на две пресечки от площада пред хотел „Полесия“, където кацаха вертолетите. Това беше добре дошло, защото имаше нужда от грамадни количества пясък.40 Учените препоръчваха реакторът да се покрие с абсорбентен пласт, дебел поне един метър. Според техните изчисления за това бяха необходими 50 000 чувала.
На речния бряг беше горещо и много скоро генералът и двамата министри, все още в костюми и градски обувки, потънаха в пот. Ако слънцето беше лошо, то радиацията беше още по-лоша. Нямаха нито респиратори, нито дозиметри. Един от министрите поиска помощ от ръководителя на група специалисти по ядрени монтажи, който настоя хората му да получат бонус за това, че работят в замърсена зона. Но дори и с тяхната помощ мащабът на задачата беше непосилен. Двама от специалистите отидоха с кола до един колхоз на име „Дружба“, който се намираше наблизо, и там на полето видяха колхозници, заети с пролетната сеитба. Селяните бяха безгрижни и се наслаждаваха на слънцето; те не повярваха на това, което им казаха за аварията и за необходимостта да се задуши горящият реактор, нито пък че почвата, която обработваха, вече е замърсена с радиация. Едва когато дойдоха директорът на колхоза и партийният секретар и обясниха няколко пъти какво е станало, работниците се съгласиха да помогнат. В края на краищата между 100 и 150 мъже и жени от колхоза доброволно се съгласиха да помогнат на брега на реката, подкрепени от войници от киевския отряд на гражданската отбрана.41
Но Борис Шчербина остана неумолим.42 От „Белия дом“ той караше министрите и генералите да работят още по-усилено и по-бързо, обхванат от яростно презрение към представителите на ядрените министерства. Много ги биваше да взривяват реактори, беснееше той, но бяха жалка гледка, когато трябваше да пълнят чували с пясък.
Ако Шчербина знаеше, че нивата на радиация във въздуха около тях се увеличават, то той с нищо не го показваше.43 Председателят се отнасяше към опасностите от радиацията с високомерното презрение на кавалерийски офицер, яздещ през бойното поле под оръдеен обстрел. Почти всички други членове на правителствената комисия последваха примера му – споменаването на радиацията, която ги обгръщаше, се смяташе за проява на нетактичност. Министрите бяха обхванати от някаква отчаяна съветска решителност.
Най-после рано следобед в неделя първите десет чувала с пясък, всеки от които тежеше 60 кг или даже повече, бяха пренесени на площада и натоварени на хеликоптерите на генерал Антошкин.44
Имаше общо 1225 автобуса, всичките боядисани в най-различни цветове и представляващи повече от дузина съветски транспортни предприятия: някои бяха червени, други жълти, зелени, сини, имаше и наполовина червени и наполовина бели, даже и на ивици.45 Освен това бяха дошли подкрепления от 250 камиона и други транспортни средства, включително линейки от гражданската отбрана, мобилни работилници, цистерни за гориво. В 2 ч. следобед, цял ден и половина след като облакът от радионуклидите започна да прониква в атмосферата, пъстрият керван от коли, които чакаха в покрайнините на Припят, най-после потегли.cxiv
Мария Проценко ги чакаше на железопътния мост на входа на града.46 Под мишницата си държеше сгъната карта на Припят и заради горещото време беше облечена с блуза, пола и летни сандали. Към нея се присъединиха един майор от армията и друг от милицията. Ръкуваха се. Всички бяха наясно какво трябва да правят. Никой не говореше много. Когато първият автобус се приближи, майорът от милицията му махна да спре и Проценко се качи в него. Тя показа картата на шофьора и му подаде инструкциите: автобусите трябваше да тръгнат на групи по пет. Каза му още до кой микрорайон трябва да отидат, как да стигнат дотам, пред кой блок да спрат и по какъв маршрут да се движат извън града. После слезе, а полицаят махна на следващата група автобуси и Проценко показа картата на следващия шофьор.