— Искаш ли да си тръгна? — попита го.
— Не.
Тя наля чай, а Диклън взе чашата си и се опита да стопли ръцете си на нея. Въпреки горещия душ все още му беше студено.
— Не само го видях и припомних. Усетих го. Болката, страха, насилието. Унижението. А още по-ужасното бе, че отчасти си бях самият аз. И този едър, груб мъж беше принуден да наблюдава безпомощно как изнасилват и удушават една жена. Май не мога да го обясня добре.
— Не е нужно. И аз го усетих. Не така силно и ясно като теб, но… Когато ме погледна, когато тя гледаше с твоите очи, усетих невероятна мъка и съжаление. Вина. А сега си изпий чая, скъпи.
Диклън послушно вдигна чашата си.
— Хубав е. Сладък.
— Сладък чай и препечени филийки. Това е полезно за теб.
Лена коленичи на леглото зад него и започна да масажира рамената му.
— Тя е била по-силна от него. Но той не е толкова виновен. Бил е отгледан като слаб човек. Но я е обичал, Диклън. Знам това и не се съмнявам в него. Дори без да знае за ужасното нещо, което й се е случило, той е обвинявал себе си. За това, че не е бил с нея и не й е дал достатъчно от себе си.
— Изоставил е детето си.
Гласът му прозвуча категорично и обвинително.
— Да, изоставил го е — съгласи се Лена. — Но макар да е постъпил неправилно, като се е самоубил и е оставил бебето си сираче, Мари Роз е имала по-добър живот благодарение на това. Била е заобиколена от хора, които са я обичали и са почитали паметта на майка й. А тук, в Мане Хол, никога нямаше да има такъв живот.
— Имала е право на добър живот. Люсиен е трябвало да се погрижи за това.
Лена го целуна по косата.
— Не можеш да му простиш.
— Не мога да го разбера.
— Да, мъж като теб не би разбрал човек като него. Може би аз разбирам такъв човек, който би избягал с любимата жена, вместо да се възпротиви на родителите си. Мъж, който я е довел в тази къща, пълна с неприязън и сенки, вместо да създаде собствен дом. Човек, който се е скапал до такава степен, че е предпочел да се самоубие, а не да живее с болката и да отгледа детето си с любовта, отказана на самия него. Но той е искал да стане нещо повече от това, което е бил. И с Абигейл щеше да успее. Не трябва да го презираш, Диклън, а по-скоро да го съжаляваш.
— Може и да си права. Трудно е. У мен все още има много отчаяние.
Отчаянието на Абигейл, а и неговото собствено.
— Ще можеш ли да заспиш? — попита Лена.
— Не мисля.
— Защо не опиташ? Трябва да отида да се преоблека — каза тя, като стана от леглото и вдигна таблата. — Опитай се да дремнеш поне малко. Няма да се бавя.
Диклън не се опита да я спре. Вероятно бе по-разумно да остане сам. Отпусна се назад и се вторачи в тавана. Ранните птички запяха.
Абигейл бе съсипана. Бе разбито не само сърцето, но и тялото й.
И той самият се чувстваше по същия начин.
Сигурно беше заспал, защото когато отвори очи, слънцето вече беше високо. Все още бе рано, но генерал Рено и армията й щяха да пристигнат скоро и да нападнат дома му с метли, парцали и Бог знае какво още.
Къщата трябваше да се почисти и разтърси добре. Все ще му принадлежеше. Нямаше да се откаже от нея, каквото и да се бе случило тук, нямаше да се предаде.
Нямаше да се откаже и от Лена.
Диклън се надигна и видя, че Лена седеше на стол в отсрещния ъгъл. Беше облечена в джинси и обикновена бяла тениска. В скута й лежаха три малки букетчета.
— Искаш ли да се поразходим с колата? — попита тя.
— Да.
— Сложи си риза и обувки.
— Къде отиваме?
— Ще ти кажа по пътя.
Тя подкара, а Диклън взе цветята.
— Искам да й занеса цветя. На Мари Роз. — „Все пак съм била баща й“ — помисли си Лена. — Реших, че ще искаш да се присъединиш към мен — добави тя.
Диклън не отговори.
— Баба ми разказа как Мари Роз ходела на гробището веднъж годишно, на рождения си ден. Носела цветя на Люсиен. Тази сутрин, когато отидох да се преоблека, баба ми каза къде можем да намерим гробницата му. Искам да занеса цветя и на него.
Диклън вдигна единия букет.
— Твоят символ на съжаление?
— Ако това е най-доброто, което можем да направим.
— А останалите?
— Мари Роз ги носела веднъж годишно и на майка си. Явно в душата си е знаела какво е станало. Всяка година на рождения си ден ходела на реката и пускала цветя във водата. Баба ми обясни къде — Лена намали, за да влезе в гробището. — Знам, че още си му ядосан, а и на мен. Ако не искаш да се занимаваш с това, можеш да ме изчакаш в колата. Няма да ти се сърдя.
— А ти защо го правиш?
— Той е част от мен. Чрез кръвта, а и с още нещо. Щом можах да намеря начин да приема онази, която ме е родила, и мога да живея с подобна мисъл, значи трябва да намеря начин да приема и това. И да живея с него.